Рейн-сан: Справедливото клане

— Много. Какво искаше?

Докс се наведе напред.

— Ами, ето тук започва да става интересно. Каза ми, че представлявал адски висши интереси в американското правителство. Поради съображения за сигурност обаче тия кръгове трябвало да могат да отрекат някои действия и затова не можели лично да се срещнат с мен, колкото и да им се искало, естествено. Струва ми се, че обичаше да се слуша как говори. Така или иначе, каза ми, че един бивш оперативен работник под прикритие преминал на другата страна, утрепал цял куп наши в Хонконг и Макао и трябвало да бъде „отстранен“, точно така се изрази. „Да се отстрани ли?“, попитах го аз. Нали разбираш, правех си майтап с пустия му тип. А той закима и отвърна със сериозен глас, както, предполагам, си представя, че би трябвало да говорят адски важните държавни представители: „Искаме дейността му да бъде прекратена.“ Бог да ми е на помощ, не успях да се сдържа, облещих се и настоях: „Прибягване към крайни мерки ли?“ А той кимна едва-едва, като че ли го беше страх, че ако главата му се наклони и вдигне още веднъж, може да загази.

— И после?

— А, после, обичайните хвалби за службата ми за благото на родината в миналото и призиви към патриотизма ми. Знаеш ги тия неща. След това ми каза, че сега ми носел двайсет и пет хилядарки, а след изпълнение на задачата щял да ми кихне още седемдесет и пет, ако направя тая дребна услуга на Чичо Сам.

— И ти какво му отговори?

— Че естествено, за мен ще бъде чест да служа на родината си. Тогава ми даде ключ за сейф, стисна ми ръката, благодари ми за кой ли път за моя „патриотизъм“ и си тръгна. Отворих сейфа и кой мислиш се оказа „предателят“? Е, не друг, а моят приятел от доброто старо време в Афганистан, интелигентният и чаровен господин Джон Рейн.

Кимнах и се замислих.

— Защо ми съобщаваш всичко това? — попитах. — Нали сам казваш, че шансът чукал на вратата ти само веднъж? Защо не изпълни задачата и не взе парите?

— Да ти кажа, готин, един морски пехотинец не може да направи някои неща, даже с кашик като теб. Смятам, че ние ветераните трябва да се поддържаме, тъй като явно никой друг не ще да ни помага. Пък и не си паднах особено по отношението на стария Кроули към мен. Мама му стара, оня тип ме взимаше за някакъв си тъп селянин. Също като теб, ако не възразяваш, че го казвам.

Погледнах го.

— Не мисля, че си и наполовина толкова тъп, колкото се правиш, Докс. А може и по-малко.

Той се засмя.

— Винаги съм знаел, че ме обичаш.

— Ами парите?

— Мамка му, предпочитам да взема двайсет и пет хилядарки за нищо, отколкото сто за нещо, което не ми се струва редно, а ти?

— Може би. Обаче Кроули няма ли да си поиска парите?

— Ами, може и да си ги поиска, а аз може и да се съглася да му ги върна. Проблемът е, че не си спомням къде ги турих. Май че ги инвестирах при един брокер или някакъв друг безскрупулен тип. Може вече да ги е прахосал.

Усмихнах се.

— Кроули може да се ядоса.

— Очаквам го. Може даже да се опита да наеме друг „патриот“ да ме „отстрани“, задето съм се възползвал от него. Обаче това ще му струва още сто бона. Не, струва ми се, че познавам хората като господин Кроули. Той ще реши просто да преглътне обидата и да запази чувствата си за по-късно. Тоест, ако изобщо доживее до по-късно. Знам, че новината, която ти съобщавам, може да те изпълни със справедлив гняв. Аз така щях да реагирам, ако бях на твое място.