Рейн-сан: Справедливото клане
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн (John Rain) #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Боевики
Электронная книга - «Рейн-сан: Справедливото клане». Краткое содержание книги:
Разкошните плажове на Рио, лъскавите казина на Макао и мръсните улички на Хонконг и Коулун, очертават рамката, където действа Рейн-сан, който постепенно се превръща в неохотен участник в безпощадно, кърваво меле.
Продължих на изток по пешеходната алея, после влязох в Международния финансов център, където има голям универсален магазин. Обиколих го, докато намерих подходящо място на третия етаж, гледащо към книжарница на име „Даймъкс“ на втория етаж. Оттам можех да наблюдавам не само входа на книжарницата, но и недалечния вход на универсалния магазин откъм втория етаж, както и подстъпите към моята позиция. Ако забележех нещо, което не ми харесва, можех да изчезна в най-различни посоки.
Обадих се на Докс от платен телефон.
— Моши моши — пак поздрави той с дрезгавия си акцент.
За миг се зачудих защо толкова много го надценявам и си мисля, че селяндурщината му е само театър.
— Още ли зяпаш момичетата? — попитах.
— Появиха се още няколко нови — бодро отекна гласът му.
— Ще стигна за всичките.
— Чакай ме в книжарницата „Даймъкс“, в универсалния магазин на Международния финансов център.
— Къде? Не…
— Запази си селските номера за някой, дето ти се връзва — прекъснах го. — Универсалният магазин в Международния финансов център. На втория етаж. Хонконгската станция на метрото. Би трябвало да стигнеш дотам за по-малко от петнайсет минути. Ако се забавиш повече, няма да ме намериш.
— Добре де, добре, няма нужда да се държиш гадно, тръгвам.
— Ще те наблюдавам по пътя, Докс. Ако не си сам, ще го приема лично.
— Знам, знам.
И наистина знаеше. Бяхме работили заедно. Бе виждал на какво съм способен.
Затворих, върнах се на позицията си и зачаках.
Подробностите не ми бяха известни, естествено, но пък нямаше и нужда. Докс знаеше, че съм в Хонконг, защото оттам се бях обадил на Канезаки. Беше фалшифицирал моя снимка. Познаваше ме от по-рано и наскоро ме беше виждал — може би бе работил със специалист като свидетел с полицейски портретист. Или пък пазеха снимка от военното ми досие и я бяха дигитализирали, за да отчетат промените след пластичната операция и изтеклите десетилетия. Независимо от това Докс трябва да беше разнасял фотографията из хотелите в Хонконг и Коулун. Познаваше ме, затова сигурно бе започнал от най-добрите. Затова знаеше, че съм в хотел, обаче не точно в кой.
Сигурно беше ходил и в „Пенинсъла“, обаче аз си бях тръгнал от там прекалено набързо, за да си направя труда да съобщя на рецепцията. Може би се представяше с някакъв официален документ, например от митническата служба на Съединените щати. Разбира се, управителят в „Риц“ бе споменал нещо за „полицейска работа“. Дали от ЦРУ не се бяха обърнали за помощ към тукашната жандармерия? Страхотно.
Малко тъжно поклатих глава. Нощуването в скъпи хотели, когато бях на път, си оставаше едно от малкото ми удоволствия. Сега виждах, че този навик се е превърнал в моя слабост. Щеше да се наложи да се откажа от него.
Опитах се да не го приемам лично. Докс, Канезаки — и двамата си имаха основания. Просто си вършеха работата.
Е, ако станеше прекалено, и аз просто щях да свърша своята. Нищо лично, момчета. Знаете как е.
След десет минути го видях да влиза в универсалния магазин през входа на втория етаж от дясната ми страна. Засега изглеждаше сам. Ако си имаше придружители, те щяха да чакат пред входа.
Извиках го, когато се канеше да влезе в книжарницата.
— Ей, Докс. Тук горе.
Той вдигна поглед и се усмихна.
— Здрасти.
— Качи се с ескалатора отдясно — инструктирах го. — Бързо.
Докс се подчини. Докато се качваше, зачаках да видя дали някой ще влезе след него, опитвайки се да го настигне. Никой не го последва.
Когато слезе от ескалатора, аз се раздвижих.
— Завий наляво — казах му. — Просто върви през магазина. Аз ще крача точно след теб. Ще ти кажа какво да направиш после.
Продължих да наблюдавам ескалатора.
— Хайде, върви.
Той го направи. Не откъсвах поглед от ескалатора и входа. Чисто. Настигнах го и закрачих подире му, малко надясно от него. Детекторът на Хари мълчеше.
Стигнахме до сервизния коридор.
— Насам — наредих. — Завий надясно.
Продължихме няколко метра нататък.
— Спри. Обърни се към стената.
Докс въздъхна страдалчески, обаче изпълни заповедта. Не носеше оръжие. Взех му мобифона, изключих го и го прибрах в джоба си.
— Ще ми го върнеш ли след училище? — попита той.
— Естествено — обещах. — Ако слушаш. Сега давай навън.
Погледнах в посоката, от която бяхме дошли. Нищо не задейства радара ми. Дотук добре.
Изпълних различни предизвикателни маневри, които трябваше да принудят евентуалните преследвачи да се издадат. Ако забележех нещо, щях да го заведа при ножа и моментално да сложа край на тия глупости. Обаче Докс беше сам.