Пан Володиовски
- Автор: Сенкевич Генрик
- Серия: Trylogia #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитър Икономов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Пан Володиовски». Краткое содержание книги:
— Звезди бих ти свалил от небето! Така ще стане! Ти помниш ли някога да съм бил лъжлив пророк, нима не вярваш на моята експериенция и на ума ми?…
— Защото ти, ваша милост, дори не можеш да си представиш колко обичам аз тая девойка. Не че съм забравил моята любима покойница — всеки ден се моля за нея! Но сърцето ми се срасна и към тая като гъба към дърво. Ах ти, любима моя! Колко много съм мислил аз за нея, горкичката, там в степта — и сутрин, и вечер, и по пладне! Накрай вече започнах да приказвам сам на себе си, защото нямах никакъв довереник. Кълна се в Бога, че когато се случеше да гоня татари в степите, дори и тогава мислех за нея.
— Вярвам, на мене от плач по една девойка на младини ми изтече окото, е, не изтече напълно, но се покри с перде.
— Не се чуди, ваша милост; пристигам, едва мога да си поема дъх, а тук първата дума: манастир. Но все пак аз вярвам в увещанията и в нейното сърце и дума. Как го каза ти, ваша милост? „Расото е добро нещо“… но защо?
— Но не и да се стори зло на човека…
— Отлично казано! Как аз никога не мога да създам нито една максима! В станицата това би било чудесно развлечение. Безпокойството продължава да ме мъчи, но ти ме разтуши, ваша милост. С нея ние наистина бяхме решили работата да остане в тайна, затова много вероятно е, че момичето е говорило за расо само за да прикрие истината… Ти ми приведе още един съществен аргумент, но не мога да си го припомня… Много ми олекна!
— Тогава ела при мене или да поръчам тук да донесат дамаджана. Докато я изпием, ще намислим нещо!…
Отидоха и пиха много до късно.
На другия ден пан Володиовски премени тялото си с чудесни дрехи, а лицето си със сериозност, въоръжи се с всички аргументи, които му хрумнаха на него самия, и с ония, които му изтъкна пан Заглоба, и така въоръжен слезе в столовата, където обикновено се събираха всички на закуска. От цялата компания липсваше само Кшиша, но и нея не чака дълго — малкият рицар едва бе успял да сръбне две лъжици супа, когато през отворената врата се чу шумолене на рокля и девойката влезе в стаята.
Влезе много бързо, по-скоро се втурна. Бузите й горяха, клепачите бяха спуснати, лицето й изразяваше смущение, принуденост и боязън.
Тя се приближи до Володиовски, подаде му двете си ръце, но никак не повдигна към него очи и когато той започна да целува разпалено ръцете й, тя веднага силно побледня; при това не намери сили за нито една приветствена дума.
А неговото сърце веднага се препълни с любов, безпокойство и възхищение при вида на това нежно лице, което блестеше като чудотворна икона; при вида на тази стройна и любима фигура, от която още лъхаше топлината от неотдавнашния сън; развълнува го дори нейното смущение и боязънта, която се отразяваше по лицето й.
„Мое цветенце скъпо! — помисли той в душата си. — От какво се страхуваш? Ами че аз бих дал живота и кръвта си за тебе…“
Но не каза това на глас, само притискаше островърхите си мустаци толкова дълго и силно към нейните атлазени ръце, та чак червени следи остави по тях.
Като гледаше всичко това, Баша нарочно спусна напред русата си коса, за да не забележи никой вълнението й, но в тоя момент никой не й обръщаше внимание; всички гледаха оная двойка и настана неприятно мълчание.
Пръв го прекъсна пан Михал.
— Нощта ми мина в тъга и тревога — каза той, — защото вчера видях всички освен ваша милост, панно, и такива ужасни вести ми казаха за тебе, че повече ми се искаше да плача, а не да спя.
Като чу тия искрени думи, Кшиша побледня още повече и Володиовски за миг помисли, че тя ще припадне, затова каза бързо:
— Ние ще трябва да си поговорим по тоя въпрос, но сега няма да питам нищо повече, за да се успокоиш, ваша милост панно, и да можеш да дойдеш на себе си. Ами че аз не съм никакъв варварин, нито вълк, а Бог вижда колко добри чувства имам към ваша милост.
— Благодаря! — прошепна Кшиша.
Пан Заглоба, столникът и жена му почнаха непрекъснато да разменят погледи помежду си, сякаш се подканваха да подхванат обикновен разговор, но дълго време никой не можа да добие смелост за това, докато най-после пан Заглоба не се реши.
— Трябва — каза той, като се обърна към събраните — да заминем днес за града. Там вече кипи преди избора като в котел, понеже всеки препоръчва своя кандидат. По пътя ще кажа на ваши милости за кого според мене трябва да дадем гласа си.
Никой не се обади, тогава пан Заглоба плъзна посърнал поглед наоколо, накрай се обърна към Баша: