Пан Володиовски

При тия думи тя се хвърли на шията на пан Маковецки, който тъкмо в този момент се приближи до колата, а в това време пан Заглоба отвори прегръдките си за пан Володиовски. След дълги приветствия пан Михал представи пан столника на Заглоба, а след това двамата пристигнали панове предадоха конете си на прислугата и седнаха в каретата; Маковецки и Заглоба заеха почетното седалище, а Баша и Володиовски се настаниха отпред.

Последваха кратки въпроси и кратки отговори, както бива обикновено, когато се срещнат хора след дълга раздяла.

Пан Маковецки питаше за жена си, а Володиовски още веднъж за здравето на панна Кшиша; после се учуди, че Кетлинг ще заминава в близко бъдеще, но нямаше време да помисли върху това, защото веднага трябваше да разказва какво е правил в станицата в източните области, как е нападал татарските банди, как е тъгувал, но му е било и добре, че е вкусил от стария си живот.

— Струваше ми се — казваше той, — че лубнинските времена не са минали, че още сме заедно със Скшетуски, с Кушел и Вершул… Едва когато сутрин ми донесяха ведро с вода да се измия и виждах в него посивялата си коса, едва тогава се опомнях, че вече не съм оня, който бях някога, макар че, от друга страна, ми идваше мисълта, че докато желанието е същото, и човекът е същият.

— О! Добре го улучи! — отговори Заглоба. — Вижда се, че там, на зелената трева, и умът ти се е поохранил, защото по-рано не беше толкова пъргав. Желанието — това е важното! И няма по-добър цяр срещу меланхолията.

— Това е истина — добави пан Маковецки. — В Михаловата станица има много кладенци, тъй като наблизо няма никакви извори. И казвам ти, ваша милост, че когато на разсъмване войниците започнат да скърцат с ония геранила, будиш се, ваша милост, с такова желание, че веднага ти се иска да поблагодариш на Бога за това само дето живееш.

— Ех, да можех поне един ден да бъда там! — извика Баша.

— Има само един начин за това — отговори Заглоба, — ожени се за ротмистър от пограничната стража.

— Пан Нововейски рано или късно ще стане ротмистър — подхвърли малкият рицар.

— Стига! — извика Баша сърдито. — Не съм те молила, ваша милост, да ми докарваш пан Нововейски вместо подарък!

— Ама аз съм донесъл и нещо друго — чудесни сушени плодове. На панна Баша ще бъде сладко, а на оня нещастник там ще е горчиво.

— Тогава трябваше на него да дадеш тия сушени плодове, да ги изяде той, докато му порастат мустаци.

— Представи си, ваша милост — каза пан Заглоба на Маковецки, — че те са винаги така! Добре, че proverbium142 казва: „Които се карат, те се обичат.“

Баша не отговори нищо, а пан Володиовски сякаш в очакване на отговора й погледна към нейното дребно, осветено от ясната светлина личице, което му се стори толкова хубаво, че той помисли неволно:

„Ама и това дяволче е толкова хубаво, та би могло да вземе ума на човека!…“