Пратеникът от езерото Гарда
- Автор: Кристъл Силвия
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Пратеникът от езерото Гарда». Краткое содержание книги:
Герев погледна часовника върху ръката си.
— Напоследък не те разбирам. Говориш несвързани неща.
— Ти пък вършиш кретенщини. За какво ти е притрябвало онова проклето съкровище? Живееш като бей. Знаеш ли само какво ти липсва? Една жена. Да ти стъпи на врата, за да мирясаш.
— Чакам от теб да видя как става тая работа…
— Нищо не чакаш. Гълъбина е права. Чакаш писмо от мъртвец. Вест от отвъдното. Затова си се забъркал с ония негодници.
Гаврил постави длан върху рамото на пациента.
— Успокой се! Ще поговорим друг път. Обещавам.
— Няма друг път. Ще ме чуеш сега.
Герев въздъхна. Герасим се надигна в леглото.
— Предлагам ти сделка. Казваш ми къде се подвизават ония разбойници и забравям за факса, който ми нарежда да освободя лекето Роко. Оставям ти чужденчето да правиш с него, каквото намериш за добре. За мен остава честта да разчистя с онова мръсно свърталище на отровни влечуги.
Гаврил прехапа устни.
— Предложението ти звучи примамливо. Ще помисля и ще ти отговоря в най-скоро време.
— Не се бави, защото ако ги открия, сделката пропада. Роко отива незабавно там, откъдето е дошъл. И ти оставаш с празни ръце.
Герев се усмихна.
— Нищо, с което сме се захванали двамата с теб, досега не е пропадало… — Махна с ръка и отвори вратата.
— Не е лошо да ми кажеш и кой се крие в болничната стая… — Гласът на лейтенанта накара Герев да се закове на прага. Изминаха няколко секунди, преди Гаврил да извърне глава.
— Казах ти вече. Роко се подвизава там. Непрекъснато си намира поводи да се навърта около докторката. Най-малко на теб е необходимо да обяснявам, че колумбийката взима акъла на всеки, който я зърне…
— Ако действително навлекът е Роко, нещо друго го влече там. Не дългите крака на Найла. Нито честните й черни очи.
— Не знам, брат. Ти си полицаят. Ти ги разбираш по-добре тия неща.
— Ти пък си един долен мошеник, който на всичкото отгоре не умее да лъже като хората.
Герев се засмя.
— Ще приема думите ти като комплимент.
— Приеми ги като предупреждение. Първата ми работа, когато изляза оттук, е да разбера кой се подвизава в здравната служба. И то, когато докторката отсъства. Ще подгоня и онези приятелчета в планината. Все някога някой от тях ще ми падне в ръчичките. Тогава ще ги погна един по един. Докато разпръсна долната им банда.
— С нелека задача си се заел — Гаврил кимна и затвори вратата. Тръгна бавно по безлюдния коридор.
Този път Герасим като че ли не си поплюваше. Затова на всяка цена приятелят му трябваше да остане в леглото. Поне в следващите четиридесет и осем часа.
70
Гълъбина го забеляза първа. Клатушкаше се по прашния път като прозрачен призрак. Беше слаб, мръсен и дрипав. Вероятно пристигаше пеша от някое от съседните села.
Гъдева се притули в сянката на черницата и изчака непознатият да приближи. Надникна през клоните и се вгледа в чертите му. Изпита физиономия, хлътнали очи, набраздено от преждевременна старост лице. Накъде се беше запътил този странник? И кой вятър го беше довял тук?
Психоложката видя непознатият да стърчи на прага на кръчмата. Дали търсеше някого? Или просто искаше да гаврътне на спокойствие няколко юзчета гроздовица? Гъдева излезе от прикритието си.
— Защо стоите тук като прогонен? В този край сме гостоприемни хора. Не оставяме другоселец на пътя…
Непознатият извърна глава. Гълъбина се закова на място. Погледът му беше празен. Бузите бяха насечени от дълбоки бръчки. Върху челото се мъдреше грозно зараснал белег.
Психоложката преглътна. Тези малки безцветни очи… Напомняха й нещо, което услужливата й памет в момента упорито отказваше да възстанови.
— Ти… да не си… — Тя се сепна и размаха ръка. — Каква съм завеяна! Сетих се, че съм оставила яденето на печката. — Гълъбина направи крачка назад.
— Не стой отвън! — провикна се психоложката, спускайки се по кривия сокак към мандрата. — Кръчмарката е отзивчива жена. Ще ти приготви нещо за ядене.
Гъдева затича по улицата. Когато стигна до чешмата, спря да си поеме дъх. Наплиска лицето си и пи с шепи от ледената вода.
Паметта рядко й изневеряваше. Този нещастник беше краят на нишката, която Делийски отдавна се опитваше да докопа. Тя зарови в чантата. Трябваше незабавно да извести лейтенанта за откритието си.