Колекционерът на пеперуди
- Автор: Маккалоу Колин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Колекционерът на пеперуди». Краткое содержание книги:
— Много мила жена и изключително добър професионалист. Омъжена е за погребален агент на име Бенджамин Либман. Единствената им дъщеря е в колеж близо до Таскън. Учи медицина, иска да стане хирург.
„Погребален агент. Мамка му, не съм си написал домашното, както трябва.“
— Бенджамин работи ли за някого, или е пенсионер?
— Боже, не! Има собствен бизнес някъде край Бриджпорт. — Дездемона затвори очи и се замисли. — Аааа… Погребален дом „Комфорт“, мисля, че така се казваше.
„Пак мамка му. Идеално място за дисекция. Утре трябва да посетя погребален дом «Комфорт».“
— Сатсума и Чандра?
— Търсят си работа другаде. Носят се слухове, че Нур Чандра вече е получил предложение от „Харвард“, които нямат търпение да изравнят в битката за нобеловите лауреати. Хидеки още се колебае. Решението му май зависи от хармонията в градината му.
Кармайн въздъхна:
— Какво е твоето предположение, Дездемона?
Тя премигна.
— Че не е никой от „Хъг“, съвсем честно ти казвам. Работя там от пет години и за тях съм новачка. Повечето учени са малко луди по един или друг начин, но в тези среди е така. Иначе са напълно безобидни. Доктор Финч си говори с котките, сякаш могат да му отвърнат. Доктор Чандра се отнася към макаците като към индийски благородници. Дори доктор Понсонби, който обича плъховете по-малко от другите, показва интерес към живота им. Заклевам се, че нито един от нашите учени не е психотичен.
— Понсонби не обича много плъховете?
— Стига, Кармайн! Доктор Понсонби направо ги мрази! С много хора е така, включително и с мен. Повечето учени свикват с тях и успяват да се привържат, но не всички. Марвин хваща плъховете с голи ръце, за да им бие инжекции в корема, после те го целуват с мустачките си заради внимателното му отношение. А доктор Понсонби използва готварска ръкавица, ако му се наложи да хване някой плъх. Резците им могат да пробият обикновена ръкавица, могат дори да гризат бетон!
— Не ми помагаш, Дездемона.
Леко почуквания по прозореца накараха Дездемона да подскочи.
— Да му се не види, суграшица! Направо супер за шофиране. Откарай ме у дома, Кармайн.
И това беше краят на всички опити да се опита да хване ръката й, помисли си той и въздъхна на ум. Не ме привлича физически, но под тази маска на компетентност и независимост има прекрасна жена, която се мъчи да излезе навън.
Глава 12
Четвъртък, 16 декември 1965 г.
Тъй като не бе валял сняг преди Деня на благодарността и първата половина на декември не беше по-студена от обикновено, повечето жители на Кънетикът мислеха, че Коледа няма да е снежна. Но в нощта срещу деня, в който Кармайн трябваше да отиде до Ню Йорк, за да се види с представителите на семейство Парсън, валя обилно. Мразете влаковете и нямаше намерение да пътува натъпкан в купе, вонящо на подгизнала вълна, лош дъх и цигари. Затова Кармайн тръгна рано с форда по магистрала И–95. Само две от трите й платна бяха отворени, но се търпеше. Когато стигна Манхатън, видя че единствено големите авенюта са почистени, най-вече защото не можеха да разкарат колите от улиците, за да изринат снега. Нямаше представа къде ще паркира форда, докато се придвижваше сантиметър по сантиметър по „Парк Авеню“ и след завоя по „Мадисън“. Но Роджър Парсън младши бе помислил за това. Когато спря пред сградата, която не беше нито най-голямата, нито най-малката в квартала, срещу него се втурна униформен портиер, взе му ключовете и ги върна след секунди. После лично поведе Кармайн през царственото пурпурно фоайе от италиански мрамор и покрай редицата асансьори към най-отдалечения в дъното. ВИП асансьорът имаше код за ползване и дизайн, подходящ за ВИП-ове.
Самият Роджър Парсън младши го посрещна, когато вратите му се отвориха на четиридесет и третия етаж. До рамото му стоеше Ричард, но малко по-назад.
— Лейтенант, радвам се, че не се уплашихте от времето и дойдохте. С влака ли пътувахте?
— Не, с кола. По-трудно ми беше да се придвижа през Манхатън, отколкото да пристигна от Кънетикът — каза Кармайн и подаде палтото, шала и карираната си ушанка.
Парсън се взираше удивен в шапката му.
— Да не би съзнателно да искате да ни напомните за Шерлок Холмс?
— Ако имате предвид на шега — предполагам, че да. Купих я в Лондон преди няколко години, когато руските ушанки не бяха толкова любими на Джо Маккарти. Топли на ушите.
Секретарка на средна възраст изнесе дрехите, а Парсън покани Кармайн в малка заседателна зала с шест кресла, наредени около ниска маса за кафе, и шест стола, строени около по-висока маса. На пода имаше паркет, покрит с копринени персийски килими, мебелите бяха от рядък вид клен, на библиотеките имаше вратички от армирано стъкло. Луксозно, но делово, с изключение на картините по стените.