Колекционерът на пеперуди
- Автор: Маккалоу Колин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Колекционерът на пеперуди». Краткое содержание книги:
— Толкова много ли ви боли? — попита Кармайн.
— Не е болка — каза разярено Фрак Уотсън. — А е чиста, непресторена агония!
Като се върна на улица „Седар“, разбра, че по якето на Франсин не са намерени никакви следи освен доказателства, че е било в сандъка, което обаче с нищо не им помагаше. От Силвестри научи, че засега в „Травис“ всичко е спокойно, но пък имало проблеми в гимназия „Тафт“, сред чиито ученици били и децата от гетото на „Аргайл Авеню“. Всички те имат нужда от разумна политическа директива, помисли си той. Едно не можеше да се отрече на Мохамед ел Неср и неговата „Черна бригада“: ако се хванеш с наркотиците, дори с безобидната марихуана, веднага изхвърчаш от организацията му. Иска воините му да са с ясен ум и решителни в целите си. А това е хубаво, независимо какви са тези цели. И слава богу, че Силвестри и кметът се държаха разумно. Ако „Черната бригада“ само си правеше учения с преметнати на рамо пръчки по Петнайсета улица, не ги закачаха. Но колко ли оръжия бяха събрали зад затворените врати на щабквартирата? Някой ден някой от тях ще проговори и тогава ще получим съдебната заповед, която ни трябва, за да огледаме.
Първи декември… Нашият човек ще удари пак към края на януари или началото на февруари и ние сме толкова далеч от ареста му, колкото Мохамед ел Неср е далеч от това да убеди чернокожото население на Холоуман, че е крайно време за революция.
Вдигна телефона и набра един номер.
— Знам, че не е сряда, но дали мога да дойда те взема и да те заведа някъде да ядем китайско или нещо друго? — попита той Дездемона.
Тя си помисли, че той изглежда много смутен, макар че се усмихна, когато се качи във форда му, и се опита да поддържа някакъв светски разговор. После изскочи от колата си към „Синият фазан“ и се върна с цял наръч картонени кутии.
След това настъпи пълно мълчание. Не проговори и когато свърши с пипкавата работа с пресилването на съдържанието на кутиите в белите купи с капаци и настани придружителката си на масата.
— Само си създаваш работа — каза тя, докато трупаше храна в чинията си и вдъхваше блажено аромата й. — Нямам нищо против да ям направо от кутиите.
— Това би било обидно — отговори той разсеяно.
Тъй като беше гладна, не каза нищо, докато не се наяде. Побутна чинията си и когато посегна да й сипе още, тя го хвана решително за ръката.
— Не, седни, Кармайн, и ми кажи какъв е проблемът.
Той сведе поглед към ръката й, сякаш беше изненадан от нещо, след това въздъхна и седна. Преди тя да си махне ръката, сложи дланта си върху нея и я задържа.
— Боя се, че трябва да ти махна охраната.
— Това ли е всичко? Кармайн, минаха седмици оттогава. Сигурна съм, че който и да е бил, вече съм му станала безинтересна. Не ти ли е хрумвало, че може да е се е случило и защото правя бродерии за католическата църква? В края на краищата само свещеническата дреха беше нарязана. Може нападателят да си е помислил, че гобленът на Чък Понсонби е съмнителен, но не е религиозен, макар че имаше малко религиозен вид. Така е при гоблените.
— Хрумна ми — призна си той.
— Ето! Сега вече взимам поръчки само за домашни принадлежности — покривки и кърпи, ох, салфетки.
— Поръчки ли?
— Да, взимам пари за работата си. И то много. На хората с пари са им омръзнали все едни и същи кръстчета и фестончета, които се произвеждат с тонове в страни с развита селска индустрия. Моята работа е уникална. Хората много я харесват и сметката ми нараства чувствително. — Изглеждаше виновна. — Не съм декларирала този доход и защо да го правя, когато си плащам всички данъци и въпреки това не мога да гласувам? За теб като полицай това няма значение, нали?
Досега пръстите му се бяха плъзгали по кожата на ръката й и докосването до нея им харесваше, но сега спряха.
— Понякога — каза той мрачно — имам пристъпи на глухота. Какво каза? Нещо за гласуването ли?
— Няма значение. — Издърпа ръката си и изглеждаше сконфузена. — Решихме големия проблем, който е свалянето на охраната ми. Истинско облекчение, честно казано. Макар че между мен и тях има солидни врати, никога не можех да се почувствам сама. Така че прав им път, казвам аз. — Поколеба се. — Кога?