Лъвовете на Ал-Расан

— Надявам се да ме е познал — замислено изрече ибн Хайран. — Мисля, че все пак ме позна.

После захвърли чалмата между колоните. Имаше вид на човек, смъкнал от плещите си тежък товар. На подиума пред него лежеше проснат, с грозно провиснала в смъртта челюст най-могъщият монарх в Ал-Расан.

В този миг всички като един погледнаха към муардите, които единствени в залата имаха оръжие. Забулените наемници непонятно защо бяха останали неподвижни през цялото време. Ибн Хайран забеляза накъде са насочени погледите.

— Наемникът си е наемник — мрачно обясни той.

Не каза — а би могъл — че така или иначе тези деца на пустинята дори не биха си дали труда да изрекат молитва за душата на този покварен, по-лош и от неверник монарх. За муардите всички царе в Ал-Расан заслужаваха горе-долу същата съдба. Ако всички се избиеха помежду си, озарените от звездите видения на Ашар можеха и да се превърнат в действителност в тези земи.

В този миг един от забулените тръгна към подиума и докато минаваше покрай Забира, която не беше помръднала и продължаваше да стои, притиснала устата си с ръка, каза:

— Не съвсем.

Беше казано тихо, но многозначително, и беше запомено.

Мъжът се качи на подиума и махна покривалото от лицето си. Беше Алмалик ибн Алмалик, царственият наследник на Картада, онзи с треперещия клепач, за когото баща му беше казал, че прилича на безумец.

В този миг той приличаше на един от воините на пустинята. И в същото време беше цар на Картада.

Другите трима муарди извадиха мечовете си и застанаха пред вратата. Можеше да се очаква, че ще се надигне ропот, но събралите се мъже бяха вцепенени от страх. Единственият звук, който се чуваше в залата, беше дишането на ужасените придворни.

— Между другото, стражите отвън също са мои хора — спокойно продума младият Алмалик. И този път клепачът му не потрепваше.

Той погледна надолу към проснатото тяло на баща си и с бързо, решително движение бутна с крак мъртвия цар, който се претърколи и падна от подиума. Тялото спря в краката на жената. Синът спокойно се настани сред възглавниците на подиума.

Амар ибн Хайран коленичи пред него.

— Дано светият Ашар се застъпи за вас пред бога сред звездите — каза той — и да ви дари дълъг живот, велики царю. Бъдете милостив в своето величие към верните си слуги, ваше величество. Нека царуването ви бъде увенчано с вечна слава в името на Ашар!

И докосна пода с челото си.

Зад него поетът Серафи внезапно се окопити, хвърли се на мозаичния под, сякаш му се бяха подсекли коленете, и направи същото. Това беше като знак за всички останали. Хората в залата до един се склониха пред новия цар на Картада.

Същото направи и единствената жена в стаята, красивата Забира — докосна с чело пода до тялото на мъртвия си любовник, грациозна и пленителна както винаги.