Предани [calibre 1.48.0]

Дивергентите.

Кейлъб примигва срещу мен. Подавам му екрана бързо, като че ли ако не му го дам

сега, ще загубя контрол над себе си и никога няма да се разделя с дневника на мама.

– Файлът ѝ е тук. Не е много дълъг, но мисля, че трябва да го прочетеш.

Той става и хваща здраво стъкления екран. Толкова по-висок е, отколкото беше

преди, толкова по-висок е от мен. Когато бяхме деца, в продължение на няколко години

аз бях по-висока от него, макар че съм една година по-малка. Това бяха най-хубавите ни

времена. Тогава не мислех, че е по-голям, по-умен, по-добър във всичко. Все още не

подозирах, че е по-големият егоист.

– От колко време знаеш за това? – пита и присвива очи.

– Има ли значение? – правя крачка назад. – Нали ти казвам сега? Можеш да го

задържиш, аз го изчетох.

Той избърсва екрана с ризата си и със сръчни пръсти отваря първата страница на

файла. Очаквам, че ще седне и ще зачете, слагайки край на разговора ни, но той

въздъхва и казва:

– И аз имам да ти показвам нещо. За Едит Прайър. Ела.

Тръгвам след него привлечена от името, а не от спомена за това, което бяхме.

Той ме води по коридора, завиваме няколко пъти и стигаме до помещение, намиращо

се доста по-навътре в сградата на Бюрото, отколкото съм ходила досега. Тази стая е

тясна и дълга. По стените има рафтове, а по тях – еднакви сивосини и дебели книги,

приличащи на речници. Между първите два рафта има маса с два стола до нея. Кейлъб

натиска електрическия ключ и бледа светлина изпълва стаята, като ми напомня за

централата на Ерудитите.

– Прекарах доста време тук – казва той. – Това е стаята, в която държат досиетата и

файловете. Някои от данните за експеримента „Чикаго“ са все още тук.

После застава до рафтовете вдясно и бавно прокарва пръст по книгите, сякаш ги гали.

Спира, изважда една от тях и я поставя на масата. Страниците се отварят, сякаш се

изливат пред очите ми. Изпълнени са с текст и снимки.

– Защо не пазят тези неща в компютрите? – питам.

– Предполагам, че са поддържали тази база данни преди да започнат да използват

добре охраняваната компютърна система – отвръща той, без да вдига поглед. – Данните

от компютрите никога не изчезват напълно, но това, което е на хартия, може да бъде

унищожено завинаги, така че можеш лесно да се отървеш от него, ако не искаш да стигне

до грешните хора. Всъщност е много по-сигурно всичко да ти е печатно.

Зелените му очи трескаво оглеждат страниците, докато търси това, което иска да ми

покаже. Пръстите му действат бързо и ловко, това са пръсти на човек, роден за едно-

единствено нещо – да прелиства страници. Спомням си как се опитваше да прикрие

наклонностите си, как тайно внасяше книги в аскетския ни дом. И така до деня, в който

пусна кръвта си да тече в купела с вода на Ерудитите. Още тогава трябваше да се