Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)». Краткое содержание книги:
Най-малко петдесет души стърчеха около дългите маси под дъбовете. Стотици бутилки бира бяха наблъскани в корита с лед и сол, толкова студена смес, че бирата замръзваше в гърлата на бутилките. Госпожа Банкс сновеше между гостите, смееше се и ги поздравяваше в отговор на поздравите им. Иначе почти не продумваше. Реймънд печеше на жаравата пилета, а група мъже около него го гледаха с възхищение и подхвърляха шеговити съвети.
— Ако някой може да свърши по-добре тази работа, да заповяда — викаше Реймънд. — След малко ще сложа пържоли за щураците, които не обичат пилета.
Застанал наблизо, Бърт Мънро се беше втренчил в червените ръце на Реймънд. От време на време отпиваше от бутилката силна бира. Беше сякаш омагьосан от тези яки, червени ръце, които неспирно обръщаха пилетата върху скарата.
Когато големите табли с печени пилета бяха разнесени по масите, Реймънд се върна при жаравата да опече още за познавачите, които биха пожелали второ и дори трето пиле. Сега Реймънд остана сам, защото аудиторията му се тълпеше около масите. Бърт Мънро вдигна поглед от чинията си с пържолата и забеляза, че Реймънд е сам. Тогава остави вилицата си и се запъти към него.
— Какво има, господин Мънро? Не ви ли хареса пилето? — попита весело Реймънд.
— Аз си взех пържола и беше великолепна. Излапах я на бърза ръка. Знаете ли, аз пилешко не ям.
— Така ли? Никога не мога да разбера как е възможно някой да не обича пилешко, но знам, че много хора не обичат. Нека да ви сложа още една мръвка.
— О, не! Ядох достатъчно. Все ми се струва, че хората много се тъпчат. Човек трябва да става от масата малко недоял. Тогава се чувствува добре. Така е и с животните.
— Май сте прав — отвърна Реймънд и заобръща пилетата. — И аз съм забелязал, че ми е по-добре, когато не преяждам.
— Разбира се. С мен е същото. Па и с всеки. Но хората много се тъпчат.
Двамата се усмихнаха топло един на друг, защото бяха постигнали съгласие по този въпрос, макар че нито единият, нито другият беше особено убеден в казаното.
— Чудо земя имате вие тук — отбеляза Реймънд, за да затвърди с още едно съгласие зародилото се приятелство.
— Е, чак пък толкоз. Казват, че при мен растял отровен астрагал, но аз още не съм виждал.
— Преди да дойдете и да спретнете така хубавичко фермата, говореха, че там имало духове — засмя се Реймънд. — Ама сигурно и духове не сте виждали.
— Ни един. И да ви кажа, мене повече ме е страх от астрагала, отколкото от духове. Гадно нещо е тоя бурен.
— Не знам. Аз нали гледам пилета, та за мен не е толкова страшен, ама който гледа добитък…
Бърт взе една пръчка от земята и почука с нея мигащите въглени.
— Чувам, че се познавате с директора на „Сан Куентин“.
— Дори много добре. С Ед бяхме на времето съученици. Да не би и вие да го познавате?
— О, не. Но често виждам името му във вестниците. Хората на такъв пост често ги пишат във вестниците.
— Да-а, така е — проточи гордо Реймънд. — Той е много известен, много пишат за него. Но е страшно свестен човек, по-свестен не съм виждал. И въпреки че има на главата си всички тия осъдени, пак е весел и разговорлив. Като го гледаш, и през ум няма да ти мине, че носи такава отговорност.
— Интересно. Значи, толкова затворници на главата му, а пък не е угрижен и умислен. А вие често ли се виждате с него?
— М-мда. Виждаме се. Нали ви казах, че ми е съученик. В гимназията той ми беше най-близкият приятел. И не ме е забравил и досега. От време на време ме кани в затвора, когато ще бесят осъдени.
Бърт потръпна, въпреки че сам наведе разговора на тази тема.
— Така ли?
— Факт. И според мене това е доста голяма чест. На екзекуциите присъствуват само отбрани хора — журналисти и длъжностни лица, шерифи и полицаи. И, разбира се, всеки път му гостувам и в къщи.
Нещо необикновено ставаше с Бърт. Той стоеше сякаш отделен от тялото си. Устата му заговориха не по негова воля. Той се чу да казва:
— На директора сигурно няма да му е много приятно, ако вземете някой приятел със себе си.
Бърт остана изумен от думите си. Изобщо не беше мислил да каже такова нещо. В това време Реймънд ръчкаше усилено въглените. Беше смутен.
— Нямам представа, господин Мънро. Никога не съм се замислял за това. Да не би да искате да дойдете с мен?
— Да — отговориха пак от само себе си устата на Бърт.
— Тогава вижте какво ще направя. Ще взема да пиша на Ед. Аз доста често му пиша, та не вярвам да се изненада. И в писмото просто между другото ще спомена, че имате желание да дойдете с мен. Дано другия път прати две покани. Разбира се, нищо не мога да ви обещая. Няма ли да хапнете още една пържолка?