Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)». Краткое содержание книги:
Реймънд Банкс комай изобщо не се смееше. Но пък той до такава степен си даваше вид на сърдит, начумерен човек, че това също предизвикваше смях. Двамата се славеха като най-гостоприемните домакини в долината. От време на време канеха всички от Небесните пасбища на угощение в дъбравата край къщата. Там печеха пилета на дървени въглища от дъбова кора и изваждаха стотици бутилки домашно пиво. Хората от долината очакваха с нетърпение тези угощения, а после дълго говореха за тях.
Когато Реймънд Банкс учеше в гимназията, най-близкият му приятел беше едно момче, което впоследствие стана директор на затвора „Сан Куентин“. Тяхната дружба продължи и след завършването на гимназията. Те и досега си разменяха малки подаръци за Коледа. А случеше ли им се нещо съществено, пишеха си. Реймънд се гордееше с приятелството си с директора. Два-три пъти в годината той получаваше покана да присъствува на някоя екзекуция и винаги я приемаше. Пътуванията до затвора бяха единствената почивка, която Реймънд си даваше.
Той обичаше да пристига у директора в навечерието на екзекуцията. Двамата приятели сядаха и разговаряха за дните в гимназията. Разказваха си един на друг случки, които и двамата помнеха с най-малки подробности. И все разправяха и си припомняха едни и същи неща. После, на другата сутрин, Реймънд се наслаждаваше на възбудата и прикритата истерия, които обземаха останалите свидетели на екзекуцията. Бавният марш на осъдените събуждаше чувството му за драматизъм и го караше да се вълнува. Самото обесване не го интересуваше толкова, много по-силно впечатление му правеше изострената, изпълнена с напрежение атмосфера на процедурата преди това. За него тя беше нещо като свръхрелигиозен обред, строга и тържествена церемония. Всичко това го караше да чувствува живота си запълнен и го изпълваше със свещен екстаз, несравним с каквото и да било друго. За осъдените Реймънд се замисляше не повече, отколкото за пилетата, когато забиваше в мозъка им острието на ножа. Към бесилката го водеше не някаква жестокост или извратено желание да се наслаждава на чуждите мъки. Не, той просто страдаше от глад за дълбоки изживявания, а бедното му въображение не беше в състояние да задоволи този глад. В затвора той някак се приобщаваше към всички онези, чиито нерви се опъваха до скъсване. Ако го оставеха сам на екзекуцията, само с осъдения и палача, това не би му подействувало.
Реймънд обичаше и второто събиране в кабинета на директора, след изпълнението на присъдата. Тогава присъствуващите се мъчеха да бъдат весели, за да възстановят разсипаните си нерви. И ставаха много повесели и шумни, отколкото обикновено. Често се случваше да се подиграват на някой новак, обикновено млад репортер, който беше припаднал или се връщаше разплакан от екзекуцията. Всичко това доставяше удоволствие на Реймънд, караше го да се радва на живота и той сякаш се чувствуваше по-жив от всякога.
После той сядаше на хубав обед с директора, след което поемаше за дома. Реймънд изживяваше до известна степен същото вълнение, когато момченцата идваха да гледат как убива пилетата. Тогава в него припламваше искрица от тяхната възбуда.
Скоро след заселването си в Небесните пасбища семейството на Мънро научи за хубавата ферма на Реймънд Банкс и за неговите посещения в затвора. Да присъствуваш при бесенето на осъдените — това събуждаше любопитството на хората от долината, удивляваше ги, но ги караше и да се ужасяват. Преди да беше видял Реймънд, Бърт Мънро си го представяше като типичен палач: върлинест, мрачен човек с мътен, зловещ поглед, човек студен и безчувствен. Самата мисъл за Реймънд изпълваше Бърт не само с любопитство, но и с някаква тревога.
Когато най-после се запозна с Реймънд Банкс и видя веселите му черни очи и здравото, изгоряло лице, Бърт остана разочарован и донякъде дори възмутен. Самата жизненост и добросърдечност на Реймънд му се сториха някак нелепи и скверни, а благият му нрав и обичта му към децата — непристойни.
На първи май Реймънд и жена му даваха едно от прочутите си угощения в дъбравата. Това беше най-чудното време на годината, лупините, игликите и дивите теменужки искряха с цветовете си сред новопокаралата трева по хълмовете. Дъбовете блестяха с новата си чиста премяна, сякаш току-що умити от дъжд. Слънцето печеше достатъчно силно, за да насити въздуха с дъх на пелин, и всички птички празнуваха с лудешки цвъртеж. Откъм птичия двор долиташе веселото кудкудякане на кокошчиците и нахалното, самодоволно квакане на патиците.