Въпросът и Възражението

Вярно си е. Аз и диваците сме разпределени на групи по десетима или двайсетима, групите са пръснати из територията на манастира, едни местят камъни от ниските стени на вече построения склад и скубят тревата. Други трупат изровената пръст на камари встрани, а моята група вече копае траншеи, в които ще бъдат основите на първата от новите постройки. Аз имам лопата. Диваците копаят с ръце.

— Не е зле — отбелязва Кметът, — никак даже не е зле.

Шумът на Дейви се изпълва с такова доволство, че на всички наоколо ни става неудобно. Отклонявам поглед встрани.

— Ами ти, Тод? — пита ме Кметът. — Как се справяш тази сутрин?

— Моля те, не я наранявай — казвам.

— Моля те, не я наранявай — подиграва ме Дейви.

— За последен път повтарям, Тод — казва Кметът, — няма да я нараня. Просто ще си поговоря с нея. Всъщност, точно натам съм се запътил в момента.

Сърцето ми подскача и Шумът ми се надига.

— О, това определено не му харесва, татко — обажда се Дейви.

— Тихо — пресича го Кметът. — Тод, дали има нещо, което искаш да ми кажеш и което ще направи посещението ми при Виола по-кратко и приятно за всички ни?

Преглъщам.

А Кметът просто се взира в мен, взира се в Шума ми, в мозъка ми се оформят думи, Моля те, не я наранявай, казват ги едновременно моят и неговият глас, преплетени заедно, те притискат всичките ми други мисли, опипват всичко, което знам, усещането е различно от Шумния удар, просто този двоен глас ръчка из съзнанието ми, пъха се там, където не го искам, опитва се да отваря заключените врати в мен, да преобръща всички камъни, да осветява места от мен, които никога не са били осветявани, като през цялото време произнася Моля те, не я наранявай и в един момент аз усещам, че искам да му кажа (океан), започвам сам да искам той да отвори заключените врати (океанът), започвам да искам да сторя точно онова, което той ми поръчва, защото той е прав, той е прав за всичко и кой съм аз, че да се съпротивлявам…

— Тя не знае нищо — произнасям с треперещ глас.

Кметът повдига вежда.

— Много разстроен ми се виждаш, Тод — смушква Морпет и се приближава съвсем. Предай се, казва Морпет. Дейви гледа как Кметът се занимава с мен и дори от това разстояние чувам ревността му. — Когато емоциите ми станат неконтролируеми, Тод, правя нещо, за да ги успокоя.

После ме поглежда в очите.

Аз Съм Кръгът И Кръгът Съм Аз.

Думите се появяват вътре в ума ми, там се раждат, като червей в ябълка.

— Припомням си кой съм — казва Кметът. — Припомням си как мога да се владея.

— Как? — пита Дейви и тогава аз разбирам, че той не чува мислите на татко си.

Аз Съм Кръгът И Кръгът Съм Аз.