Обладателят — този, който взема
- Автор: Катцу Алма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Обладателят — този, който взема». Краткое содержание книги:
Д-р Люк Финдли е на нощно дежурство в болницата в малък северен град на щата Мейн. Полицията води при него арестуваната Лани, която не изглежда местна. Тя е обвинена в зловещо престъпление — че е убила мъж и оставила трупа му в гората. Лани разказва на лекаря, че мъртвият в гората е живял в града преди двеста години. След това е осъден на нещастен вечен живот.
Прекъсна го втори шамар от баща му.
— Не се представяй за по-безполезен, отколкото си — сопна се той. — Ще се научиш, дори ученето да не е сред силните ти страни.
— Сигурен съм, че ще се справи — започна странникът да обикаля бавно Адаир и да го преценява като кон за продажба на пазара на крадени коне. От него се носеше дъх на пушек, като от тамян. — Не ми трябва умник, а някой, който да помага на немощен старец да се справя с битието. Но… присви очи и лицето му отново стана зло. — Живея далеч и няма да повторя това пътуване. Ако синът ти иска работата, трябва да тръгне с мен тази вечер.
— Тази вечер? — сви се гърлото на Адаир.
— Готов съм да платя на семейството ви обезщетение, задето ви го отнемам — каза странникът на баща му. След тези думи Адаир разбра, че с него е свършено, защото баща му никога не отказваше пари. Към тях вече се приближаваше и майка му, криеше се в сянката на дървото и мачкаше полата си с ръце. Остана при Адаир, докато баща му и странникът се пазаряха за цената. След като уточниха сумата, старецът отиде да приготви коня си, а майката на Адаир изтича при съпруга си.
— Какво правиш? — извика тя, макар да знаеше, че той няма да промени решението си. С него не можеше да се спори.
Но Адаир бранеше по-голям залог, а и вече нямаше какво да губи, затова се обърна към баща си.
— Какво стори с мен? Идва някакъв непознат в лагера и ти му продаваш едно от децата си! Какво знаеш за него?
— Как си позволяваш да подлагаш на съмнение решението ми! — извика баща му, замахна и го бутна на земята. Останалите от семейството се бяха отделили от огъня и стояха на разстояние, на което бащата не можеше да ги достигне. Не за първи път го виждаха да бие някое от децата си, но въпреки това бяха разстроени. — Прекалено глупав си, за да различиш добрата възможност. Очевидно този човек е богат. Ще бъдеш слуга на богаташ. Ще живееш в къща, не в каруца, и няма да се налага да работиш на полето. Ако мислех, че този непознат ще се съгласи, щях да му предложа някой от другите си синове. Може би Раду, той не е толкова сляп, че да не оцени късмета, ако чу се изсипе в ръцете.
Адаир стана от земята, изглеждаше засрамен. Баща му го перна още веднъж по тила, за всеки случай.
— А сега си събери нещата и се сбогувай. Не карай човека да те чака.
Майка му се взря в лицето на съпруга си.
— Ференц, какво знаеш за този мъж, на когото поверяваш сина ни? Какво ти каза той за себе си?
— Знам достатъчно. Той е лекар на граф. Живее в къща в имението на графа. Адаир ще му прислужва седем години. Когато това време мине, ще може да реши дали да си тръгне, или да остане при него на работа.
Адаир започна да смята наум. След седем години щеше да е на двайсет и една, щеше да е преполовил живота си. А сега тъкмо навлизаше във възрастта за женитба и нямаше търпение да последва примера на по-големите си братя и да си вземе невеста, да има деца, да стане уважаван мъж. Като прислужник няма да може да се ожени, нито ще му позволят да има деца. Животът му щеше да спре в най-важния момент. Когато се освободи, ще бъде прекалено стар. Коя жена ще го вземе тогава? Ами семейството му? Къде ще е то след седем години? Бяха селскостопански работници, които се местят непрекъснато, за да намират работа и подслон, да избягат от лошото време. Никой от тях не можеше да чете и пише. Никога нямаше да ги намери отново. Струваше му се немислимо да ги загуби. Те бяха най-ниският слой на обществото, навсякъде бяха нежелани. Когато приключи с работата си при стареца, как ще оцелее без тях?
От гърлото на майка му се изтръгна вик. И тя като Адаир знаеше какво означава това. Но баща му бе непреклонен.
— За добро е! Знаеш, че е така. Погледни ни едва успяваме да нахраним децата си. Най-добре Адаир сам да поеме това бреме за себе си.
— Искаш да кажеш, че всички ние сме ти бреме! — извика Раду. Беше с две години по-малък от Адаир и бе чувствителният в семейството. Изтича при брат си, прегърна го през кръста и избърса сълзите си в ризата му.
— Адаир вече е мъж и може сам да се оправя — каза баща им на Раду, а после се обърна и към останалите. — Стига истерии. Той трябва да си събере багажа.
Същата вечер Адаир вече яздеше зад стареца, както му наредиха. Беше изненадан колко прекрасен е конят му достоен за рицар, толкова силен, че от тропота на копитата му земята трепереше. Знаеше, че пътуват на запад и навлизат дълбоко в румънска територия. На сутринта минаха покрай замъка на графа, чийто лекар бе старецът. Нямаше нищо романтично в него. Бе построен така, че да издържа на обсади — солиден, непревземаем, четвъртит, обграден от хаотично пръснати жилищни сгради и обори за овце и крави. Във всички посоки от него се простираха обработваеми земи.