Стъклените книги на крадците на сънища
- Автор: Далквист Гордон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Панева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Стъклените книги на крадците на сънища». Краткое содержание книги:
Трима невероятни, но въпреки това изключителни герои случайно са въвлечени в дяволските машинации на група, решила да пороби хиляди чрез дяволски „Процес“: Госпожица Темпъл е смела млада дама на букли, която иска само да разбере защо любимият й Роже се отказва от годежа им… Кардинал Чан е нает да убие човек, но след като го намира мъртъв, решава да разбере кой го е изпреварил и защо… А доктор Свенсон е придружител на един разпуснат принц, който се замесва с изключително неприятни хора… Приключение като никое друго в тайнствен град, в който са били малцина и в което участват героиня и двама герои, които никога няма да забравите.
Най-доброто, което му хрумваше, бе мадам Лакер-Сфорца и хотел „Сен Роял“. Може би ако размахаше лекарската си чанта, щяха да му отворят вратата дори в късен час.
Прозорците на хотела все още светеха, но улицата отпред бе празна. Портиерът отключи вратата и я открехна.
— Да, господине?
— Извинете, знам, че е късно… или рано. Търся… аз съм лекар… много е важно да разговарям с мадам Лакер-Сфорца.
— А, с графинята. Не е възможно. Лекар ли сте?
— Да, казвам се Свенсон. Сигурен съм, че тя ще ме приеме…
— Доктор Свенсон, да. Не, боя се, че не е възможно.
Погледна покрай Свенсон към улицата и силно цъкна с език, все едно подкарваше кон. Свенсон се обърна да види на кого цъка. От сенките от отсрещната страна на улицата излязоха четирима мъже. Свенсон ги позна по наметалата — бяха стражите от Института. Обърна се към вратата — портиерът я бе затворил и я заключваше. Свенсон заудря с юмрук по стъклото. Портиерът не му обърна внимание. Свенсон се обърна към онези на улицата. Те стояха в широк полукръг насред платното, препречвайки пътя му за бягство. Той бръкна в джоба си за револвера.
— Няма нужда от това, докторе — чу се нисък стържещ глас от дясната му страна. Свенсон се обърна и видя едрия граф Д’Орканч: стоеше в полумрака до стъкления вход. Носеше шапка и тежко кожено палто и в дясната си ръка държеше бастун със сребърна дръжка. Гледаше го студено и преценяващо.
— Може да ви потрябва по-късно… но в момента има по-спешни неща за обсъждане, уверявам ви. Надявах се, че ще дойдете, и не ме разочаровахте. Такова съответствие е добро начало за разговора ни. Ще дойдете ли с мен?
И без да дочака отговор, се обърна и тръгна в мъглата. Свенсон погледна към мъжете, преглътна с мъка и забърза след него.
— Защо сте ме чакали? — попита, когато го настигна.
— Защо търсите графинята в такъв неприличен час?
Свенсон отвори уста да отговори. Погледна назад и видя, че четиримата ги следват на няколко метра.
— Няма нужда да отговаряте — продължи Д’Орканч. — И двамата имаме своите тайни. Не се съмнявам, че имате основателни причини. Но когато до вниманието ми стигна, че сте от кръга на принца, си спомних името ви — нали вие сте авторът на онзи памфлет за последиците от измръзването?
— Писал съм за тези неща, да…
— И наблягате на ироничното сходство между вредите, нанасяни от някои видове изключително силен студ, и някои видове изгаряния.
— Така е.
Графът кимна сериозно.
— Точно затова ви чаках.
Спряха пред дървена врата, разположена в алков със свод, който сякаш бе част от църква. Д’Орканч отключи и го пусна да влезе пръв. Озоваха се в някаква градина и тръгнаха по дебелия мек торф — Свенсон чу как стражите влязоха зад тях и затвориха вратата.
Вървяха покрай големи празни саксии и лехи и голи дървета с увиснали клони. Над тях бе забуленото в мъгла небе.
Графът спря пред голяма осветена оранжерия, отключи стъклената врата и влязоха. Четиримата стражи останаха в градината. Д’Орканч кимна към една закачалка.
— Сигурно ще искате да се съблечете. Тук е доста задушно.
Самият той свали коженото си палто, остави го заедно с шапката и бастуна си на една масичка, отиде по застлания с килим под до едно голямо легло с балдахин с плътно спуснати завеси и внимателно надникна през една пролука. Лицето му беше безизразно. Свенсон чакаше и усещаше как по тялото му избива пот. Остави медицинската чанта, свали шинела си и го закачи на куката. Не му харесваше да се дели от оръжието, но и без това не очакваше, че ще може да си проправи път със стрелба покрай Д’Орканч и всичките му стражи. Д’Орканч го привика с очи и дръпна завесата докрай.
В леглото лежеше трепереща жена, завита с дебели одеяла. Очите й бяха затворени, кожата — бледа, дишаше учестено.
— Спи ли? — попита Свенсон.
— Не мисля. Ако не беше студена, бих казал, че има треска. Но тъй като е студена, не мога да кажа. Може би вие ще можете.
Свенсон се наведе и огледа лицето на жената. Стори му се, че чертите й са леко азиатски. Повдигна клепача й, напипа пулса на шията й, забеляза с тревога кобалтовия оттенък на устните и езика й, и още по-тревожно белезите около лицето и шията й — приличаха на белези, които може да остави корсет (или октопод). Бръкна под одеялата да хване ръката й, усети колко е студена и премери пулса й и там. Видя, че на връхчетата на пръстите й кожата е охлузена. Извади и другата й ръка — пръстите изглеждаха по същия начин. Отметна одеялата до кръста й. Жената бе гола, синкавите отпечатъци по кожата й продължаваха по целия й торс. Усети движение до себе си. Графът му бе донесъл медицинската чанта. Свенсон извади стетоскопа и преслуша дробовете на жената. Обърна се към графа: