Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Калоянова Василиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)». Краткое содержание книги:
Мистър Снодграс, вече измит и изчистен, застана с гръб към огъня и заоглежда кухнята, като отпиваше от вишновката си с видимо задоволство. В своето описание той говори за обширно помещение с червен тухлен под и огромно огнище; таванът — окичен с бутове шунка, парчета бекон и плитки лук. Стените — украсени с ловджийски камшици, две-три юзди, седло и някаква стара ръждясала пушка, а под нея надпис, гласящ, че била „заредена“, и то, съдейки от същия източник, поне от половин век. Стар стенен часовник с внушителен и важен вид тържествено цъкаше в ъгъла. Друг също тъй античен сребърен джобен часовник висеше на една от многобройните куки по кухненския шкаф.
— Готови ли сте? — запита възрастният джентълмен, когато гостите му бяха измити, закърпени, изчеткани и напоени.
— Напълно — отвърна мистър Пикуик.
— Хайде да вървим тогава. — И след като преминаха няколко тъмни коридора и бяха застигнати от мистър Тъпман (поостанал назад да открадне целувка от Ема, за което си получи заслуженото: избутаха го и едва не му издраскаха очите), нашите хора стигнаха до вратата на гостната.
— Добре дошли, господа — рече гостоприемният домакин и широко отвори вратата, като пристъпи напред да ги въведе, — добре дошли в Манър Фарм.
Глава шеста
Всички гости станаха да поздравят мистър Пикуик и неговите приятели, когато те влязоха в старата приемна стая; а докато траеше церемонията на запознаването, по всичките й установени правила, мистър Пикуик има време внимателно да разгледа заобикалящите го хора и по външния им вид се опита да определи техния нрав и занимание, един навик, който подобно на много други велики люде му доставяше огромно удоволствие.
Почетното място в десния кът край камината заемаше много възрастна дама с високо боне и поизбеляла копринена рокля — тази особа бе не друга, а самата майка на мистър Уордл; разните украшения по стените — старовремски бродерии и ковьори, изобразяващи пейзажи, също и пурпурночервени атлазени захватки за горещи чайници от по-ново време — свидетелствуваха, че нейното възпитание е било такова, каквото е трябвало да бъде, и че е останало същото и с настъпването на старостта. Лелята, двете млади госпожици и мистър Уордл се надпреварваха да окръжават с внимание старата жена и непрекъснато се суетяха около нейното кресло: един придържаше слуховата й тръба, друг й подаваше портокал, трети шишенцето с амонячна сол, докато четвърти току оправяше и отупваше възглавниците, сложени около нея, за да я подпират. На отсрещната страна седеше плешив стар джентълмен с весело благодушно лице — свещеникът на Дингли Дел, до него седеше жена му, пълна, цветуща възрастна дама — личеше си, че е майсторка не само в тайнственото изкуство да приготвя домашни ликьори за голямо удоволствие на другите, но също и да проверява вкуса им от време на време за своя собствена наслада. Дребен, упорит на вид човек, с кръгло като ябълка лице, разговаряше в един ъгъл с дебел стар джентълмен; и още двама-трима стари джентълмени и още две-три стари дами седяха неподвижно като истукани на столовете си и внимателно оглеждаха мистър Пикуик и неговите спътници.
— Мистър Пикуик, майко! — извика мистър Уордл, колкото му глас държи.
— А? — рече старата дама и поклати глава. — Не те чувам.
— Мистър Пикуик, бабке! — изкряскаха задружно двете млади момичета.
— А! — възкликна старата дама. — В същност това няма никакво значение. Той сигурно не ще и да знае за стара жена като мене.
— Уверявам ви, госпожо — започна мистър Пикуик, сграбчвайки ръката на старицата и говорейки тъй високо, че приветливото му лице цяло почервеня от това усилие, — уверявам ви, госпожо, че нищо не може да ми достави по-голямо удоволствие от срещата с една дама на вашата възраст, глава на едно такова прекрасно семейство и все пак запазила се тъй млада и бодра.
— А! — отвърна старата дама след кратко мълчание. — Всичко туй е чудесно, бих казала, но не мога да го чуя.
— Баба ми сега е в лошо настроение — тихо рече мис Изабел Уордл, — но след малко тя сама ще ви заприказва.
Мистър Пикуик кимна, за да покаже, че е готов да извини недъзите на напредналата възраст, и се включи в обшия разговор с другите присъствуващи.