Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невяна Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)». Краткое содержание книги:
Долу в Двора, по стъпалата, се появиха Дениъл Дойс, мистър Мийгълс и Кленъм. Преминавайки през Двора и край отворените от двете му страни врати, обкичени с хилави деца, които бавеха дебели бебета, те достигнаха до другия му край, при портата. Тук Артър Кленъм спря, за да потърси жилището на Плорниш, мазача, чието име, верен на принципите на лондончани, Дениъл Дойс не бе нито чул, нито видял до този миг.
Намери го много лесно, както му бе казала малката Дорит — над варосаната врата до ъгъла, където Плорниш си държеше стълбата и един-два варела. Последната постройка в редицата на Двора на кървящото сърце, която тя бе обрисувала като негово жилище, представляваше голяма къща, населявана от многобройни квартиранти; но Плорниш безхитростно оповестяваше, че живее в приемната, с помощта на една ръка, изрисувана под неговото име, показалецът на която ръка (художникът й бе изписал един пръстен и нокът с изящна форма също като истински) отпращаше всички интересуващи се към този апартамент.
След като си уреди нова среща с мистър Мийгълс, Кленъм се сбогува с приятелите си, тръгна сам към входа и почука с кокалчетата на пръстите си по вратата на гостната. Тя се отвори веднага от жена с дете в ръце, която оправяше със свободната си ръка горната част на своята рокля. Жената беше мисис Плорииш, а това майчинско действие мисис Плорниш извършваше през по-голяма част от времето, в което не спеше.
— У дома ли е мистър Плорниш?
— Вижте, сър — отвърна мисис Плорниш, жена много учтива, — да не ви лъжа, той отиде да търси работа.
Това „да не ви лъжа“ беше любима фраза на мисис Плорниш. Тя би ви излъгала, без да й мигне окото, но обичаше да отговаря в условна форма.
— Смятате ли, че ще се върне скоро, за да го почакам?
— Очаквам го от половин час вече всеки миг — каза мисис Плорниш. — Заповядайте, сър.
Артър влезе в мрачната и задушна гостна (макар че таванът бе висок) и седна на стола, който тя му подаде.
— Да не ви лъжа, сър, забелязах го — каза мисис Плорииш — и ви благодаря за любезността.
Думите й го озадачиха, това пролича по лицето му и я накара да се изясни.
— Малко са тия, дето ще влязат в бедна къща и ще се сетят да си махнат шапката — каза мисис Плорниш. — Но хората го оценяват повече, отколкото си мислят.
Кленъм отвърна: „Ах, това ли било!“, смутен, че подобна незначителна учтивост е направила такова голямо впечатление, и като се наведе и щипна по бузката друго малко дете, което седеше на пода, втренчило очи в него, попита мисис Плорниш на колко години е това чудесно момченце.
— Сега направи четири, сър — обясни мисис Плорниш. — Той наистина е чудесно момче, нали, сър? Но туй е болнаво. — Тя нежно притисна бебето в прегръдката си, докато изричаше тези думи. — Няма да се разсърдите, ако ви попитам дали не го търсите, за да му дадете работа, нали, сър? — додаде мисис Плорниш тъжно.
Тя го запита с такава надежда, че да би имал каквото и да е жилище, той би дал да го измажат две педи дебело, само и само да не трябва да отговаря отрицателно. Но бе принуден да отговори с „не“ и видя сянката на разочарованието по лицето й, когато тя, потискайки една въздишка, погледна към мъждивия огън. Той видя също така, че мисис Плорниш бе млада жена, с лице и външност похабени от беднотията и тъй нагъната едновременно и от бедността, и от децата, че техните общи усилия бяха нагънали на ситни бръчки лицето й.
— Тия неща като работата например потънаха сякаш в дън земя — обади се мисис Плорниш, — наистина ви казвам. (В случая мисис Плорниш ограничаваше забележката си в областта на мазачеството и нямаше пред вид Министерството на разтакането и Барнаклрвците.)
— Толкова ли е трудно да се намери работа? — попита Артър Кленъм.
— На Плорниш му е трудно — отвърна тя. — Няма късмет. Ама наистина.
И той наистина нямаше. Беше един от ония многобройни странници по пътя на живота, обсипани със свръхестествени мазоли, които не им позволяват да вървят редом дори с недъгавите си спътници. Усърден, работлив, добродушен, сговорчив човек, Плорниш приемаше съдбата си с примирение; но тя беше горчива. Тъй рядко се случваше някой да го потърси за работа, толкова необикновени бяха случаите, когато се нуждаеха от способностите му, че мъглявият му ум не можеше да разбере защо става така. И той приемаше нещата, както дойдат; претъркулваше се в най-разнообразни трудности, изтърколваше се от тях; и търкаляйки се така през живота, здравата се беше охлузил.