Тайният кръстоносен поход

Ричард изглежда се замисли за момент, след това се обърна към един от хората си — рицар с шлем, който скриваше цялото му лице.

— Истина ли е? — попита.

Рицарят свали шлема и този път Алтаир се озова пред Робер дьо Сабле. Алтаир го погледна с нескрито отвращение, когато си припомни престъпленията му. Същият този мъж беше изпратил жена на свое място.

В продължение на няколко секунди двамата останаха впили очи един в друг. Виждаха се за пръв път след битката под Храмовия хълм. Все още задъханият Алтаир сви юмрук. Дьо Сабле се подсмихна, изви устни и се обърна към Ричард.

— Кралю мой… — започна възмутено, — пред нас стои асасин. Тези същества са умели манипулатори. Разбира се, че не е истина.

— Аз нямам причина да лъжа — сопна се Алтаир.

— Напротив, имаш — изсмя се Дьо Сабле. — Страхуваш се какво ще се случи с жалката ти крепост. Ще успее ли да издържи на обединените сили на сарацини и кръстоносци? — Той се ухили, сякаш си представяше как Масиаф пада в ръцете му.

— Аз се тревожа за хората в Светите земи — възрази Алтаир. — Ако трябва да се пожертвам, за да има мир, така да бъде.

Ричард ги наблюдаваше съсредоточено.

— Много необичайно. Всеки един от вас обвинява другия…

— Сега не е времето за това — рече Дьо Сабле. — Трябва да се срещна със Саладин и да си осигуря помощта му. Колкото повече отлагаме, толкова по-трудно ще бъде. — Той понечи да тръгне, очевидно решил, че разговорът е приключен.

— Чакай, Робер — спря го Ричард. Плъзна поглед от него към Алтаир и после обратно.

Дьо Сабле изсумтя разочаровано и се сопна:

— Защо? Какви са намеренията ти? Не е възможно да вярваш на него. — Той посочи Алтаир, който забеляза, че кралят храни известни съмнения. Може би дори беше склонен да повярва на думите на един асасин вместо на тамплиер. Затаи дъх.

— Трудно решение — призна кралят, — което няма да мога да взема сам. Ще го оставя в ръцете на по-мъдри от мен.

— Благодаря.

— Не, Робер, няма да си ти.

— Кой тогава?

— Господ. — Той се усмихна, сякаш доволен, че е взел правилното решение. — Въпросът ще бъде решен в двубой. Господ ще вземе страната на онзи, чиято кауза е истинска.

Алтаир наблюдаваше внимателно Робер. Забеляза изражението на тамплиера. Дьо Сабле сигурно си спомняше последния път, когато се срещнаха, и лекотата, с която премахна Алтаир от пътя си.

Алтаир помнеше добре тази среща. Казваше си, че сега вече е различен воин, че последния път е бил осакатен от собствената си арогантност и затова противникът го беше сразил, без да му мигне окото. Същевременно се опитваше да потисне спомена за колосалната сила на рицаря, който го беше сграбчил и запокитил с неподозирана лекота, също като чувал с жито.

Дьо Сабле очевидно помнеше същото, защото се обърна към крал Ричард и кимна в знак на съгласие.

— Щом така искаш.