Тайната история
- Автор: Тартт Донна, Тарт Дона
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 9789543651566
- Переводчик: Стефан Аврамов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Тайната история». Краткое содержание книги:
Едно момче се озовава за първи път в Нова Англия. Загърбил мизерното и ненавистно минало, Ричард пристига в колежа Хампдън, изпълнен с надежди и амбиции. Много скоро сънливият, нереален живот в колежа го въвлича в упоителния си водовъртеж — особено след като се осъществява копнежът му да бъде приет в елитарната група на петима студенти, изучаващи класическата древност. Четири момчета и едно момиче — изискани издънки на заможни семейства, хладни, непристъпни и самоуверени; това са хората, чиито съдби се преплитат необратимо с живота на Ричард. Приемането му в елитния кръг има своя цена — много скоро той научава страшната тайна, споила допълнително връзката между петимата… тайна, свързана с възраждане на древни ритуали, с невинно пролята кръв, която вика за отмъщение… И това е само началото.
— Не исках да ги моля.
— Тогава си по-голям стоик от мен самия — разсмя се той. — Поправи ме, ако бъркам, но родителите ти изглежда не са много загрижени за теб?
— Не, не са особено загрижени за мен.
— Как мислиш, на какво се дължи това? Или твърде невъзпитано от моя страна е да питам? Бих предположил, че доста се гордеят с теб, а в същото време ти изгледаш повече сирак, отколкото нашите истински сираци. Кажи ми — погледна ме той, — защо близнаците още не са дошли да ме видят?
— Аз също не съм ги виждал.
— Къде може да са? Дори Хенри не съм виждал наскоро. Само теб и Едмънд. Франсис телефонира, но си разменихме по няколко реплики. Бързаше, каза, че по-късно ще се отбие, но така и не го е направил… Не мисля, че Едмънд е научил и едно изречение на италиански, а ти?
— Не говоря италиански.
— Нито пък аз, вече не. Някога го говорех доста добре. Известно време живях във Флоренция, но това бе преди почти тридесет години. Ще видиш ли някого от останалите този следобед?
— Може би.
— Разбира се, това не е толкова важно, но регистрационните талони трябва да са в кабинета на декана този следобед, ще се ядоса, че не съм му ги изпратил. Не че това има значение за мен, но ако реши, положението му позволява да причини доста неприятности на всеки от вас.
Бях малко ядосан. От три дни близнаците бяха в Хампдън и нито веднъж не се бяха обадили. Така че, когато си тръгнах от Джулиан, се отбих в жилището им, но нямаше никой.
Същата вечер ги нямаше и на вечеря. Нямаше никого. Очаквах да видя поне Бъни, на път за столовата минах край стаята му и се натъкнах на Марион, която заключваше вратата му. Тя ми заяви доста официално, че двамата имат планове и ще се приберат доста късно.
Вечерях сам и се прибрах в стаята си през снежния здрач, изпълнен с горчиво и лишено от чувство за хумор усещане, че съм жертва на безвкусна шега. В седем се обадих на Франсис, но никой не вдигаше. У Хенри също никой не отговаряше.
Четох гръцки до полунощ. Измих си зъбите и лицето, готвех се да си лягам, когато слязох долу и позвъних отново. Все още никой никъде не отговаряше. След третото позвъняване си взех монетата и я подхвърлих във въздуха. Тогава ми хрумна да избера номера на Франсис в провинцията.
Там също никой не вдигаше, но нещо ме накара да задържа по-дълго линията и накрая, след около тридесет иззвънявания, последва изщракване и Франсис каза едно дрезгаво „Да, моля?“ в слушалката. Опитваше се да направи гласа си по-дълбок, за да се прикрие, но не успя да ме заблуди. Не му издържаха нервите да остави телефона да си звъни и неведнъж го бях чувал да използва този абсурден глас.
— Да, моля? — повтори той и насилената дълбочина в гласа му се пречупи с леко потреперване в края. Натиснах вилката и линията прекъсна.
* * *
Бях уморен, но не можех да заспя, раздразнението и недоумението ми ставаха все по-големи, поддържани от някакво абсурдно безпокойство. Включих осветлението и започнах да ровя из книгите си, докато не открих роман на Реймънд Чандлър, който си бях донесъл от вкъщи. Бях го чел и си мислех, че една-две страници ще ме приспят. Оказа се, че съм забравил по-голямата част от сюжета и преди да се усетя, изчетох петдесет страници, после станаха сто.
Изминаха няколко часа и все още не бях заспал. Радиаторите работеха с пълна сила и въздухът в стаята ми бе горещ и сух. Бях ожаднял. Прочетох края на главата, станах, облякох палтото върху пижамата и излязох да си взема кола.
В Централната сграда нямаше никого и бе чисто. Миришеше на прясна боя. Минах през пералните — чисти, ярко осветени, по кремавите стени я нямаше плетеницата от графити от миналия семестър — и си купих кола от машината, която бръмчеше в края на коридора.
Върнах се по другия път и се изненадах, когато чух глуха, тенекиена музика от общите помещения. Телевизорът бе включен, Лоуръл и Харди, замъглени от електронен снеговалеж, се опитваха да качат роял по едно дълго стълбище. Първоначално си помислих, че играеха пред празна зала, но тогава забелязах върха на рошава руса глава, отпусната на облегалката на единствения диван срещу телевизора.
Приближих се и седнах.
— Бъни, как си?
Погледна ме с безжизнени очи, трябваха му няколко секунди, за да ме разпознае. Вонеше на алкохол.
— Младият Дики — каза той провлечено. — Да.
— Как я караш?
Оригна се.
— Да си кажа правичката, доста ми е зле.
— Доста си пил?
— Неее — отвърна сърдито, — стомашно неразположение.
Горкият Бъни. Никога не си признаваше, че е пиян, винаги казваше, че има главоболие или че трябва отново да си прегледа очите. Всъщност така беше за доста неща. Веднъж, след като се бе виждал с Марион, се появи на закуска с поднос, натоварен с мляко и понички, когато седна видях, че на врата му, над яката, имаше огромна алена смучка.