Забравената градина
- Автор: Мортон Кейт
- Язык: болгарский
- Жанр: Прочая древняя литература
Электронная книга - «Забравената градина». Краткое содержание книги:
Изведнъж си спомни книгата, която си беше купила на път за „Тейт“ — цялата посветена на картините на Натаниъл. Там трябваше да има и кратка биография. Извади я от чантата си и я разгърна.
„Натаниъл Уокър (1883–1913) е роден в Ню Йорк в семейство на полски емигранти, Антони и Мария Уокър (оригинално Валчук). Баща му е работник на градския док, а майка му работи като перачка и отглежда шест деца, третото от които е Натаниъл. Двама от братята му умират от различни болести, а Натаниъл е изпратен по стъпките на баща си на доковете, когато рисунката, която нахвърля на една нюйоркска улица, е забелязана от минаващия оттам Уолтър Ървинг младши, наследник на нефтеното състояние на семейство Ървинг, който поръчва на Натаниъл да му нарисува портрет.
Под крилото на своя покровител Натаниъл става известен член на формиращото се нюйоркско висше общество. На една от организираните от Ървинг забави през 1906 година Натаниъл се запознава с почитаемата Роуз Монтраше, пристигнала в Ню Йорк от Корнуол. Двамата сключват брак на следващата година в «Блакхърст», имението на рода Монтраше близо до Триджина, Корнуол. Славата на Натаниъл продължава да расте и след сватбата и преместването му във Великобритания, а върхът в кариерата му е получената в началото на 1910 година поръчка да нарисува последния портрет на крал Едуард VII.
Натаниъл и Роуз Монтраше имат една дъщеря, Айвъри Уокър, родена през 1909 година. Съпругата и дъщеря му често позират на Натаниъл и един от най-добрите му портрети е озаглавен «Майка и дете». Младата двойка загива трагично през 1913 година в Ейсгил при катастрофа на два влака. Айвъри Уокър умира от скарлатина няколко дни след смъртта на родителите си.“
Нел не разбираше. Знаеше, че именно тя е детето, споменато в биографията. Роуз и Натаниъл Уокър бяха нейните родители. Спомняше си Роуз, тутакси го бе осъзнала. Датите съответстваха: раждането й, дори пътуването й до Австралия съответстваше твърде точно на смъртта на Натаниъл и Роуз, за да бъде просто съвпадение. Да не говорим за допълнителната връзка, според която Роуз и Елайза са били братовчедки.
Нел отгърна на азбучника и плъзна пръст по списъка. Спря на „Майка и дете“ и разлисти на въпросната страница с разтуптяно сърце.
Долната й устна се разтрепери. Може и да не помнеше да са я наричали Айвъри, но вече нямаше никакво съмнение. Сигурна беше, че е изглеждала така като момиченце. Това беше тя — седнала в скута на майка си, позираше на баща си.
Защо тогава историята я смяташе за мъртва? Кой беше подал такава грешна информация на „Кой кой е“? Нарочно ли беше разпространена заблудата, или редакторите на изданието бяха решили така, понеже не са научили, че тя всъщност е била качена на кораб за Австралия от една загадъчна авторка на приказки?
Не бива да казваш името си, това са правилата на играта. Така й беше казала Писателката. Нел я чуваше — звучния глас, който се носеше като бриз над повърхността на океана. Това е наша тайна. Не бива да я разкриваш. Нел отново стана на четири годинки, почувства страха, несигурността, вълнението. Усети миризмата на речната тиня, толкова различна от просторното синьо море, чу крякащите гладни чайки по Темза, подвикванията на моряците. Две бурета, тъмно скривалище, ивица, осеяна с прашинки светлина…
Писателката я е взела. Изобщо не е била изоставена. Била е отвлечена, а родителите й не са знаели. Затова не са я потърсили. Мислели са, че е мъртва.
Но защо я бе взела Писателката? И защо беше изчезнала, зарязвайки Нел на кораба, сам-самичка на света?
Миналото й приличаше на матрьошка — от всеки въпрос изникваше нов въпрос.
За да разплете тези загадки, й трябваше някой. Жив човек.
Човек, с когото да поговори, който я е познавал навремето или знае за друг, който я е познавал. Човек, способен да хвърли светлина върху личността на Писателката, семейство Монтраше и Натаниъл Уокър.
Не смяташе, че ще открие такъв под прашните сводове на библиотеката. Трябваше да навлезе в сърцевината на загадката, в Корнуол, в онова селце Триджина. В голямата тъмна къща в „Блакхърст“, където някога е живяло семейството и тя е бродила като момиченце.
19
Лондон, 2005 г.
Руби закъсняваше за вечерята, но Касандра нямаше нищо против. Келнерът я беше настанил на маса до голямата стъклена витрина и тя наблюдаваше как хората забързано се прибират по домовете си. Толкова много хора, галактики от човешки животи, които се разгръщат извън сферата на живота на Касандра. Прииждаха на вълни. Точно пред ресторанта имаше автобусна спирка, а от отсрещната страна на улицата беше входът към метрото на Южен Кензингтън, все още издокаран с красивата си дреха от плочки в стил ар нуво. От време на време вятърът откъсваше група хора от потока на движението и ги издухваше вътре в ресторанта, където те или се настаняваха по масите, или заставаха до ярко осветената витрина в очакване на белите картонени кутии с изискана храна, която да отнесат у дома за вечеря.