Разкритието на древния ръкопис

Спрях на няколко сантиметра от него. Вибрирах от енергия. Той също. Можех да го усетя.

– Обсебена съм от мисълта да го получа и ако откажеш, просто ще трябва да си го взема.

Той вдиша рязко.

– Мислиш, че можеш? – предизвикателството гореше в погледа му.

Внезапно си представих как двамата се бием с всички средства из цялата книжарница, а кулминацията е свиреп секс без никакви задръжки и устата ми пресъхна толкова, че не можех да преглъщам.

– Може да ми отнеме известно време да... сложа ръка на точно това, което искам, но нямам съмненя, че мога.

Очите му казваха: „Давай! Но имаш много да плащаш.“.

Мразеше ме за това, че се бях съюзила с Даррок. Вярваше, че сме били любовници.

И би правил секс с мен за едно мигване на окото. Против убеждението си, без никаква нежност, но би го направил. Не разбирам мъжете. Ако аз мислех, че ме е предал с... да кажем Фиона ден след като е помогнал да ме убият, щях да го накарам да страда доста дълго, преди да спя отново с него.

Той вярваше, че съм правила секс с любовника на сестра ми в деня, след като го намушках, че съм забравила всичко за него и съм продължила. Мъжете са свързани различно. Мисля, че за тях е важно да стъпчат всяка следа, всеки спомен за съперника им възможно най-бързо. И чувстват, че единственият начин за това е да го направят с тялото си, с потта си, със спермата си. Сякаш могат да ни бележат наново. Мисля, че за тях сексът е толкова емоционален и могат лесно да бъдат ръководени от него, че ние също можем да бъдем ръководени.

Погледнах към него, в тези тъмни, бездънни очи.

– Можеш ли да умреш изобщо?

Дълго време не отговори. После помръдна глава веднъж в тихо отрицание.

– Ама никога? Независимо какво се случи с теб?

Получих същото тихо завъртане наляво и обратно до средата.

Копелето! Сега разбирам гнева, който изпитвах под въодушевлението. Някаква част от моя мозък вече беше събрала това:

Той ме беше оставил да скърбя.

Никога не ми беше казвал, че е звяр, който не може да бъде убит. Можеше да ми спести цялата болка, която изтърпях, с една дребна малка истина, едно малко признание и аз никога нямаше да се чувствам толкова разярена, мрачна и пречупена. Ако само беше казал: „Госпожице Лейн, не мога да бъда убит. Затова, ако някога ме видиш да умирам, не се кахъри! Ще се върна.“.

Бях изгубила себе си. Заради него. Заради идиотската му нужда да пази всичко за себе си в тайна. Нямаше извинение за това.

Но дори още по-лошо беше това, че бях помислила, че е дал живота си, за да ме спаси, когато всичко, което наистина беше направил, е било еквивалента на лека дрямка. Какво означава „умиране“ за някого, когато знаеш, че не можеш да умреш? Нищичко. Неудобство. Изглежда АУ не беше толкова голяма работа все пак.

Бях плакала, бях го оплаквала. Бях вдигнала в ума си огромен и напълно незаслужен Паметник на Баронс, мъжа, който умря, за да мога да живея аз. Бях мислила, че е извършил огромна жертва за мен и това беше изцедило емоциите ми брутално. Бях си позволила мъката да ме погълне, да ме превземе, да ме превърне в нещо, което не можех да повярвам, че съм способна да стана.