Разкритието на древния ръкопис
- Автор: Монинг Карен Мари
- Серия: Fever #5
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 9789542713739
- Переводчик: Ирина Ценкова
- Жанр: Городское фэнтези
Электронная книга - «Разкритието на древния ръкопис». Краткое содержание книги:
От изумителната разточителност и блясъка на пентхауза на Лорд Господаря до мрачната пустош на земите на Фае, от чувственото легло на любовника си до ужасяващата постеля на Краля, пътят на Мак ще я изправи пред истината за това коя е и ще я накара да направи избор, който може да спаси света, или да го унищожи. В епичната битка между хора и Фае, ловецът се превръща в плячка. А финалът ще ви остави без думи.
Дори не бях имала конкретен план, освен да взема книгата и да я прочета, като вярвах, че мога да усвоя каквито заклинания за създаване и унищожаване може да предложи тя. Поглеждайки назад, осъзнах, че моето поведение ме е поставило в безизходно положение. Бясна амбиция и ненормален фокус.
Смъртта на Алина не ми беше причинила това.
Пъхнах ръце в косата си и дръпнах, сякаш леката болка можеше да проясни мислите ми и да хвърли светлина върху скорошната ми временна невменяемост.
Вероятно аспектът на предателството ме беше направил толкова луда. Ако не бях аз тази, която го намушка, никога нямаше да грохна така. Със сигурност скръбта от загубата на Баронс беше наситена, но вината беше това, което ме беше смазало. Бях се обърнала срещу моя пазител, а пазителят ми се беше оказал Баронс.
Срамът, а не скръбта беше подхранвал нуждата ми от отмъщение. Това беше. Вината ме беше превърнала във вманиачена жена, готова да изтрие един свят, за да създаде нов. Ако аз бях намушкала Алина, ако бях участвала в убийството ù, щях да се чувствам по точно същия начин и да обмислям да направя същото нещо. Нямаше да съм мотивирана от любов, а от отчаяна нужда да изтрия собственото си съучастничество.
Сега, след като скръбта не стягаше като в юмрук около сърцето ми, знаех, че никога нямаше да го направя.
Да пресъздам света само заради Джерико Баронс? Мисълта беше нелепа.
Бях загубила Алина и не се бях превърнала в унищожаващо света банши и при това нея бях обичала през целия си живот.
Познавах Баронс едва от няколко месеца. Ако трябваше да пресъздавам света заради някого, това трябваше да е заради сестра ми.
Добре, това беше решено. Не беше предателство към Алина това, че не бях станала като Лудия Макс заради нея.
Тогава защо все още чувствах нещо мрачно да се усуква и обръща в мен, да се опитва да стигне до повърхността? Какво ме ядеше?
– По дяволите, Риодан, говорихме за това хиляди пъти! – избухна Баронс. – По целия скапан път на връщане говорихме за това. Имахме план, ти се отклони. Трябваше да я отведеш на безопасно място. Тя не трябваше да знае, че съм аз. Твоя е вината, че тя знае, че не можем да умрем.
Замръзнах. Риодан също е жив? Гледах как беше разкъсан на парчета и хвърлен в трийсетметрова клисура. Намръщих се. Той беше казал „не можем да умрем“. Какво значеше това? Никога? Независимо от всичко?
Той мълча за момент и осъзнах, че говори по телефона.
– Знаеше, че ще се бия. Знаеше, че ще спечеля. Винаги печеля. Затова трябваше да ни разделиш и да ме застреляш, за да не разбере тя, че съм мъртъв. Вземи си повече амуниции другия път! Опитай с ракетна установка! Мислиш ли, че ще успееш да ме улучиш с това? – каза той саркастично.
Ракетна установка? Баронс би оцелял от това?
– Ти си този, който се издъни. Тя ни видя да умираме.
Наистина. Тогава защо не са мъртви? Последва още една пауза. Сдържах дъх и слушах.
– Не ми пука какво мислят те. И не ми пробутвай глупостите с гласуването! Никой не е гласувал. Лор дори не знае в кой век е, а Кастео не е казал и дума от хиляда години. Ти няма да я убиеш, нито пък те. Ако някой ще я убие, това ще бъда аз. И това няма да се случи точно сега. Трябва ми Книгата.
Сковах се. Той каза „точно сега“, загатвайки, че може да има друго време, в което ще се случи. А единствената причина да не ме убива, е защото му трябваше Книгата.
Това беше задникът, по когото скърбях? Чието завръщане празнувах? Не се спрях на коментара за хилядата години. Щях да го обмислям по-късно.
– Ако мислиш, че съм я търсил толкова дълго, за да убия най-добрата възможност, която имам, не знаеш нищо за мен.
Ето я отново – фразата, която Фиона използва в нощта, когато той я намушка, за да я накара да млъкне. Аз бях неговата „най-добра възможност“. За какво?
– Давай! Ти. Лор. Кастео, Фейд. Който иска да застане на пътя ми. Но на ваше място бих се оттеглил. Не ми давай причина да те накарам да съжаляваш! Това ли искаш? Безсмислена вечна война? Искаш да се хванем един друг за гушите?
Мълчание.
– Никога не забравям верността си. Ти си забравил своята вяра. Запази родителите ù живи! Следвай заповедите ми! Това ще свърши скоро.
Свих юмруци. Какво точно щеше да свърши?
– Ето тук грешиш. Един свят не е като всички останали. Някои светове са по-добри. Знаехме от самото начало, че тя е неизвестна карта. След това, което научих за нея онази нощ, трябва да оставя тази ръка да се разиграе. Откри ли вече Тели? Трябва да я разпитам. Ако приемем, че е още жива. Не? Прати повече хора!