Разкритието на древния ръкопис

Всепоглъщащото ми съсредоточаване върху отмъщението губеше почва, при положение че Баронс беше жив, а Даррок мъртъв.

Родителите ми бяха в безопасност под грижите на Баронс. Нямаше никой, когото трябваше да спасявам.

Нямах спешна цел, нямах ясен краен срок. Чувствах се изгубена. Без посока.

Със сигурност имах същите основни цели, които имах и преди да вляза в Сребрата и всичко да се обърка толкова ужасно, но скръбта ме беше изляла в тясна кутия и нейните стени ме бяха оформили. Сега, когато кутията я нямаше, можех да усетя как се сривам в безформено петно.

Какво следваше? Накъде щях да поема? Нуждаех се от време да попия внезапните промени в моята реалност и да коригирам емоциите си. И за да е още по-объркващо, под радостта, която изпитвах от това, че Баронс е жив, аз бях... ами, ядосана. Бясна всъщност. Имаше нещо, което назряваше в мен. А аз дори не знаех какво е то. Дълбоко под всичко останало в мен кипеше пристъп на раздразнение и се чувствах... глупаво. Сякаш бях скочила до заключения, които не издържаха на логиката.

Измъкнах се от душа напълно раздразнена и зарових в дрехите си, недоволна от всички тях.

Вчера щях да знам точно какво да облека. Днес нямах представа. Розово или черно? Може би беше време за нов любим цвят. Или може би вече не исках да имам любим цвят.

Докато се колебаех, по прозореца заплющя дъжд. Дъблин отново беше сив.

Издърпах сив анцуг с надпис СОЧЕН, отпечатан през средата на задника ми, суичър с цип и джапанки. Ако Баронс все още не се беше появил, щях да започна да разчиствам долу.

Все пак бях направила, каквото беше поискал.

Родителите ми бяха свободни, аз бях жива, Даррок беше мъртъв и пазех камъните прибрани на сигурно в обградената с руни стая в апартамента.

Както аз разбирах закона, това правеше книжарницата моя.

Както и Ламборгинито. И Вайпърът също.

– Не беше и моя шибана идея – чух Баронс да ръмжи, докато слизах по задното стълбище.

Вратата към кабинета му беше отворена няколко сантиметра и можех да чуя как се движи вътре, как вдига неща и ги поставя обратно.

Спрях на последното стъпало и се усмихнах, наслаждавайки се на простото удоволствие да чуя гласа му отново. Докато не беше изчезнал, не бях разбирала колко празен е светът ми без него.

Усмивката ми увяхна. Пристъпих от крак на крак по стълбите.

Настроението ми може да беше слънце, блестящо по вода, но под спокойната повърхност имаше мрачно течение.

Бях навлязла в дълбокото много по-навътре, отколкото ми харесваше, с настройка да погубя Вселената, която имах. Бях решена на сто процента да изтръгна каквото мрачно познание ми трябваше от Книгата, независимо от цената за мен самата или за някой друг. Бях готова да направя всичко, на което тя можеше да ме научи, за да заменя този свят с нов. Само защото вярвах, че Джерико Баронс беше мъртъв.