Разкритието на древния ръкопис
- Автор: Монинг Карен Мари
- Серия: Fever #5
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 9789542713739
- Переводчик: Ирина Ценкова
- Жанр: Городское фэнтези
Электронная книга - «Разкритието на древния ръкопис». Краткое содержание книги:
От изумителната разточителност и блясъка на пентхауза на Лорд Господаря до мрачната пустош на земите на Фае, от чувственото легло на любовника си до ужасяващата постеля на Краля, пътят на Мак ще я изправи пред истината за това коя е и ще я накара да направи избор, който може да спаси света, или да го унищожи. В епичната битка между хора и Фае, ловецът се превръща в плячка. А финалът ще ви остави без думи.
Това, че Баронс я беше оставил сега, ми говореше само едно: Той беше спасил мама и тате, преди да набера АУ и да го призова в Сребрата.
Но не ми беше оставил снимката като подарък или за да ме накара да се почувствам по-добре. Беше я оставил по същата причина като Даррок. За да каже същото нещо.
„Държа родителите ти. Не се ебавай с мен!“
Добре, значи ми беше малко ядосан. Можех да се справя с това. Ако той беше убил мен и аз щях да съм малко ядосана, независимо колко ирационално е това. Но щеше да му мине.
Не бих могла да искам повече. Е, бих могла. Например Алина обратно и всички Фае мъртви, но това беше добре. Това беше свят, в който исках да живея.
Родителите ми бяха в безопасност.
Стисках писмото и снимката. Прегръщах ги до гърдите си. Мразех го затова, че е излязъл и ме е оставил да лежа на пода, но имах доказателство за съществуването му и знаех, че ще се върне. Аз бях ОС детектор, а той беше ОС директор. Ние бяхме отбор.
Той беше жив!
Исках да остана будна цяла нощ, да се грея в пламъка на това, че Джерико Баронс не е мъртъв, но тялото ми имаше други идеи.
В мига, в който пристъпих в стаята си, едва не се сринах. Ако има нещо, което съм научила след смъртта на Алина, то е, че скръбта е по-пресушаваща физически, отколкото ежедневно участие в маратон. Тя те помита и оставя натъртени и тялото, и душата ти.
Успях да измия лицето си и да изчеткам зъбите си, усмихваща се като идиот на себе си в огледалото, но конецът за зъби и кремът за лице не ми бяха по силите. Твърде голямо усилие. Исках да се срина на безмозъчна купчина, да свия в утешителните ръце на знанието, че не съм го убила. Не бях виновна. Той не беше мъртъв.
Съжалявах, че не е изчакал. Исках да знам къде е. Искаше ми се да имам телефон.
Щях да му кажа всички неща, които никога не му казах. Щях да му призная чувствата си. Нямаше да се боя да бъда нежна. Загубата му беше изяснила емоциите ми и исках да ги крещя от покрива.
Но не само че нямах представа къде е отишъл през нощта, а едва можех да се движа. Болката беше лепилото, което държеше волята ми силна и слепваше костите ми. Без нея бях отпусната.
И утре беше ден.
А той щеше да бъде жив в него!
Съблякох се и изпълзях в леглото.
Отнесох се, докато все още придърпвах завивката нагоре и спах като жена, която е вървяла през ада без храна и почивка с месеци.
Сънищата ми бяха толкова ярки, сякаш ги изживявах.
Сънувах, че отново гледам как Даррок умира, вбесена, че смъртта му беше открадната от мен толкова ненавременно, че отмъщението ми беше отнето с едно стисване на ноктите на Ловеца. Сънувах, че съм отново в Сребрата, търся Крисчън, но не мога да го намеря. Сънувах, че съм в манастира на пода на килията и Роуина влиза и ми прерязва гърлото. Усещах как кръвта бълбука от мен, превръщайки мръсния под в кал. Сънувах, че съм в Студеното място, преследвам красивата жена, която не мога да настигна, и после сънувах, че всъщност съм го направила – че съм унищожила света и съм го заменила с този, който искам. След това летях над новия свят, възседнала могъщия древен К’Врук. Огромните му черни крила заплитаха косата ми и аз се смеех като демон, докато неблагозвучните натрапчиви ноти от ремикса на Пинк Мартини на „Ке сара сара“ дрънчаха като клавесин от ада.
Спах шестнайсет часа.
Нуждаех се от всяка минута. Последните три дни бяха сюрреалистичен кошмар и ме бяха изтощили.
Първото, което направих, когато се събудих, беше да издърпам бележката на Баронс изпод възглавницата и да я прочета отново, за да се уверя, че е жив.
После хукнах надолу по стълбите толкова бързо, че взех последните пет стъпала по облечения ми в пижама задник, отчаяна за потвърждение, че книжарницата все още е разбита.
Беше. Изтанцувах празничен танц сред отломките.
Тъй като беше следобед, а Баронс рядко се появяваше преди рано вечерта, аз се върнах горе и си взех дълъг горещ душ. Сложих балсам, ексфолиирах се, избръснах се.
Облегнах се на стената, протегнах крака, гледах как водата се плиска по копието, завързано на бедрото ми, и оставих ума ми да се изпразни, докато се отпусках.
За съжаление умът ми не искаше да се изпразни, а тялото ми не се отпускаше. Мускулите на краката ми продължаваха да се напрягат, вратът и раменете ми бяха стегнати, а пръстите ми потропваха бързо стакато по пода на душа.
Нещо ме притесняваше. Много. Под щастливата ми повърхност кипеше мрачна буря.
Как би могло нещо да ме притеснява? Моят свят беше целият синьо небе, независимо от постоянния дъжд над Дъблин. Как бих могла да не съм блажено щастлива в този момент? Беше хубав ден. Баронс беше жив. Даррок беше мъртъв. Вече не бях заседнала в Сребрата, не се биех с безчет чудовища и не избягвах илюзии.