Хайка за вълци

След смъртта на леля Райна Деветаков му повери къщата и всички права и задължения, които имаше покойната. Държеше като нея всичко под ключ, знаеше колко и какви вещи има по стаите и в цялата къща, посрещаше гостите и ги настаняваше, доставяше и разпределяше продуктите за кухнята. Назначиха нова готвачка, Добринка, току-що завърнала се след дългогодишно слугуване по градовете, измъчена, самотна и озлобена женица. Като всеки лумпен, „видял свят“ и осъзнал някакви свои права, Добринка още с идването си в чифлика внесе и разпали сред работниците онзи антагонизъм, който, макар и в наивна форма, съществува и в най-малките социални групи. След смъртта на бившата готвачка стаята и остана дълго време заключена с нейните вещи, на новата дадоха стая в една от пристройките и това бе повод да възненавиди господаря, а покрай него и Николин. Младият мъж я дразнеше с кротостта си на монах, в него тя виждаше доносник на господаря, прикрит зад лицемерното си добродушие. Когато близките на бившата готвачка прибраха вещите й, стаята в приземния етаж се освободи, но Николин не посмя да я настани там без разрешение на господаря и тя го намрази. И дядо Каньо подозираше, че Николин го шпионира и донася на господаря за кражбите му. Навремето старият Деветаков бе го прибрал по милост да надзирава работниците, но той излезе несретник, кавгаджия и пияница и сам крадеше и злоупотребяваше повече от другите. Въпреки това Деветаков не го изгони и го повери на управителя си Халил ефенди. Халил ефенди бе справедлив и строг, но и той не можеше да излезе с него на глава. Дядо Каньо, като виждаше, че турчинът няма да му гледа хатъра, стоеше пред него като куче с опашката между краката, но щом останеше без пряк надзор, пак си вършеше своето. Отмъкваше каквото може от чифлика, продаваше го на селяните и по цели дни не излизаше от кръчмата. Той скоро се сдуши с готвачката и веднъж я подучи да занесе яденето на Николин горе в гостната. Този ден Николин имаше грип и лежеше на канапето, похапна малко от яденето и пак си легна. На следния ден се повтори същото, а на третия, когато оздравя и слезе в общата трапезария, заядливият старец му стана на крака, поклони се и го нарече господин Миялков. Дядо Каньо идваше на обяд и вечеря винаги пийнал, държеше се като шут и забавляваше другите с разни истории, които слушаше в кръчмата. От известно време в кръчмата приказваха само за войната и политиката и той пренасяше разговорите в чифлика. „Немеца руснаците в чувал го туриха при Сталинград — говореше той въодушевен и пийваше по глътка от едно плоско шишенце за соено масло, което носеше във вътрешния джоб на сетрето си. — Ей тъй, както се туря куче в чувал. Ръмжи, рита, скимти, ама не може да хапе. Тъй е сега и немецът. Братушките го налагат, а той скимти и се зъби, докато пукне. Да му мислят и нашите фашаги — удряше той на масата, като гледаше Николин и заканително клатеше глава. — Сега ни исплутират и кръвчицата ни пият, ама скоро и тях ще набутаме в чувала, че като грабнем сопата! Щом ги пречукаме, няма да има мое и твое, сички ще станем равни. Кой господ го е казал туй едни да имат чифлици, да трупат пари и да си живеят по странство, а други да се трепят за комат хляб?“ „Ти май само в кръчмата се трепеш?“ — казваха му другите и се смееха. „Смейте се вий — викаше дядо Каньо, — защото сте слепи и не си виждате хала. Кожата ви смъкват от гърба, а вий си мълчите като говедца. Пиел съм бил! Че от хубаво ли пия? От мъка пия! Липсало туй, липсало онуй, се аз на топа на устата, се мене бедят. Крадял съм от чифлика! Не съм крал и ме е яд, дето не съм крал. Белким бълха ще го ухапе чорбаджията, ако му вземеш крина зърно или един кош плява? Сичко трябва да му се земе, до шуш, щото от народа е грабено, и на народа да се върне…“