Японският любовник

Ирина Базили имаше официална версия за своето минало, която бе съставила с помощта на Рон Уилкинс и която използваше в отговор на чуждото любопитство, когато не беше възможно да го избегне. Тя съдържаше истината, но не цялата, само поносимата част. Беше на петнайсет години, когато съдът ѝ назначи психоложка, при която ходи няколко месеца, докато отказа да говори за случилото се и реши да приеме друго име, да замине за друг щат и да сменя адреса си толкова пъти, колкото беше необходимо, за да започне отначало. Психоложката ѝ повтаряше, че травмите не изчезват, като не им обръщаш внимание; те са упорита Медуза, която дебне в сенките и при първа възможност напада със змийската си грива. Вместо да се бори, Ирина избяга; оттогава животът ѝ се бе превърнал в непрекъснато бягство до идването ѝ в "Ларк Хаус". Намираше убежище в работата и виртуалните светове на видео игрите и фантастичните романи, в които не беше Ирина Базили, а храбра героиня с магически умения. Появата на Уилкинс обаче за пореден път срина тази крехка вселена от химери. Кошмарите ѝ от миналото бяха като праха по пътя, достатъчен бе и най-лек полъх, за да го вдигне на вихрушка. Сломена, Ирина осъзна, че само Катрин Хоуп, с нейния златен щит, може да ѝ помогне.

Беше на десет през 1997 година, когато баба ѝ и дядо ѝ получиха писмото на Радмила, което промени съдбата ѝ. В едно предаване за сексуален трафик по телевизията майка ѝ чула, че страни като Молдова снабдяват с млада плът арабските емирства и бордеите в Европа. Тя си спомнила с ужас за времето, прекарано в ръцете на брутални сводници в Турция, и твърдо решена да спести на дъщеря си подобна участ, убедила мъжа си – американския електротехник, когото бе срещнала в Италия и който я бе отвел в Тексас, да помогне на момичето да емигрира в Съединените щати. Ирина щяла да има каквото поиска, най-доброто образование, хамбургери и пържени картофки, сладоледи, щели да я заведат дори в Дисниленд, обещаваше писмото. Бабата и дядото посъветваха Ирина да не разказва за това на никого, за да избегне завистта и уроките, които обикновено застигат самохвалците, и подадоха документи за виза. Процесът отне две години. Когато най-сетне пристигнаха билетите и паспортът, Ирина вече бе навършила дванайсет години, но изглеждаше като недохранено осемгодишно дете, защото беше ниска, много слаба, със сламеноруса непокорна коса. От толкова мечти по Америка постепенно бе започнала да осъзнава нищетата и грозотата около себе си, за които преди не си бе давала сметка, тъй като нямаше с какво да сравнява. Родното ѝ село изглеждаше като след бомбардировка, половината къщи бяха заковани с дъски или порутени, глутници гладни кучета бродеха из калните улици, кокошки ровеха из боклуците, а старците седяха на прага пред своите колиби, пушеха черен тютюн и мълчаха, понеже вече всичко бе казано. През тези две години Ирина се сбогува поред с дърветата, хълмовете, земята и небето, които според баба ѝ и дядо ѝ били същите и по времето на комунизма и такива щели да си останат винаги. Сбогува се безмълвно със съседите и съучениците си, сбогува се е магарето, козата, котките и кучето, с които бе израснала. Накрая се сбогува с Костеа и Петрута.