Японският любовник
- Автор: Альенде Исабель, Алиенде Исабел
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: ИК КОЛИБРИ
- ISBN: 978-619-150-736-8
- Переводчик: Катя Диманова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Японският любовник». Краткое содержание книги:
– Сет не ме познава.
– Вината не е твоя, той горкият от години се опитва да се доближи до теб, това е видно за всеки. Ако не го е постигнал, то е, защото ти се криеш. Разкажи ми за този Уилкинс, Ирина.
Ирина Базили имаше официална версия за своето минало, която бе съставила с помощта на Рон Уилкинс и която използваше в отговор на чуждото любопитство, когато не беше възможно да го избегне. Тя съдържаше истината, но не цялата, само поносимата част. Беше на петнайсет години, когато съдът ѝ назначи психоложка, при която ходи няколко месеца, докато отказа да говори за случилото се и реши да приеме друго име, да замине за друг щат и да сменя адреса си толкова пъти, колкото беше необходимо, за да започне отначало. Психоложката ѝ повтаряше, че травмите не изчезват, като не им обръщаш внимание; те са упорита Медуза, която дебне в сенките и при първа възможност напада със змийската си грива. Вместо да се бори, Ирина избяга; оттогава животът ѝ се бе превърнал в непрекъснато бягство до идването ѝ в "Ларк Хаус". Намираше убежище в работата и виртуалните светове на видео игрите и фантастичните романи, в които не беше Ирина Базили, а храбра героиня с магически умения. Появата на Уилкинс обаче за пореден път срина тази крехка вселена от химери. Кошмарите ѝ от миналото бяха като праха по пътя, достатъчен бе и най-лек полъх, за да го вдигне на вихрушка. Сломена, Ирина осъзна, че само Катрин Хоуп, с нейния златен щит, може да ѝ помогне.
Беше на десет през 1997 година, когато баба ѝ и дядо ѝ получиха писмото на Радмила, което промени съдбата ѝ. В едно предаване за сексуален трафик по телевизията майка ѝ чула, че страни като Молдова снабдяват с млада плът арабските емирства и бордеите в Европа. Тя си спомнила с ужас за времето, прекарано в ръцете на брутални сводници в Турция, и твърдо решена да спести на дъщеря си подобна участ, убедила мъжа си – американския електротехник, когото бе срещнала в Италия и който я бе отвел в Тексас, да помогне на момичето да емигрира в Съединените щати. Ирина щяла да има каквото поиска, най-доброто образование, хамбургери и пържени картофки, сладоледи, щели да я заведат дори в Дисниленд, обещаваше писмото. Бабата и дядото посъветваха Ирина да не разказва за това на никого, за да избегне завистта и уроките, които обикновено застигат самохвалците, и подадоха документи за виза. Процесът отне две години. Когато най-сетне пристигнаха билетите и паспортът, Ирина вече бе навършила дванайсет години, но изглеждаше като недохранено осемгодишно дете, защото беше ниска, много слаба, със сламеноруса непокорна коса. От толкова мечти по Америка постепенно бе започнала да осъзнава нищетата и грозотата около себе си, за които преди не си бе давала сметка, тъй като нямаше с какво да сравнява. Родното ѝ село изглеждаше като след бомбардировка, половината къщи бяха заковани с дъски или порутени, глутници гладни кучета бродеха из калните улици, кокошки ровеха из боклуците, а старците седяха на прага пред своите колиби, пушеха черен тютюн и мълчаха, понеже вече всичко бе казано. През тези две години Ирина се сбогува поред с дърветата, хълмовете, земята и небето, които според баба ѝ и дядо ѝ били същите и по времето на комунизма и такива щели да си останат винаги. Сбогува се безмълвно със съседите и съучениците си, сбогува се е магарето, козата, котките и кучето, с които бе израснала. Накрая се сбогува с Костеа и Петрута.
Дядо ѝ и баба ѝ приготвиха картонен кашон, овързан с канап, и поставиха в него дрехите на Ирина и новата иконка на света Параскева, която бяха купили от пазара за светци в най-близкото село. Може би и тримата подозираха, че няма да се видят повече. Оттогава Ирина придоби навика, където и да отседнеше, дори да е само за една нощ, да подрежда малък олтар, в който поставяше светицата и единствената снимка, която имаше на баба си и дядо си. Ретуширана на ръка, тя бе правена в деня на тяхната сватба в традиционните им носии – Петрута с бродирана пола и дантелена шапчица, Костеа с панталон до коленете, къса жилетка и широк пояс, изправени като истукани, неразпознаваеми, защото усилната работа още не бе прекършила гърбовете им. Не минаваше и ден, без Ирина да се помоли пред тях, тъй като двамата бяха по-големи чудотворци от света Параскева, те бяха нейните ангели хранители, както бе казала на Алма.
Малката стигна някак сама от Чистинау до Далас. Преди това бе пътувала един-единствен път, с влака и баба си, за да посетят Костеа в болницата на най-близкия град, когато оперираха жлъчката му. Никога не бе виждала самолет отблизо, само във въздуха, а на английски знаеше само текстовете на модерните песни, които бе наизустила по слух, без да разбира значението им. Авиокомпанията окачи на шията ѝ найлонов плик с личните ѝ данни, паспорта и билета ѝ. Ирина не хапна и не пийна нищо по време на единайсетчасовия полет, защото не знаеше, че храната в самолета е безплатна, а стюардесата не ѝ обясни, както и през четирите часа, които прекара без пари на летището в Далас. Входът към американската мечта бе това огромно и смущаващо място. Майка ѝ и пастрокът ѝ бяха объркали часа на пристигане на самолета, както казаха, когато най-сетне дойдоха да я потърсят. Ирина не ги познаваше, но те видяха сламенорусото момиченце, седнало на една пейка с картонен кашон в краката, и я познаха, защото имаха нейна снимка. От тази среща Ирина щеше да запомни само, че двамата воняха на алкохол – кисела миризма, която тя добре познаваше, защото баба ѝ и дядо ѝ, както и останалите жители на селото давеха разочарованията си в домашно вино.