Японският любовник
- Автор: Альенде Исабель, Алиенде Исабел
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: ИК КОЛИБРИ
- ISBN: 978-619-150-736-8
- Переводчик: Катя Диманова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Японският любовник». Краткое содержание книги:
В шест часа вечерта Кати се обади на Ирина по джиесема и я покани на чай в библиотеката. Настаниха се в един отдалечен ъгъл, близо до прозореца и далече от преминаващите. Кати не обичаше да пие чай от презервативи, както наричаше торбичките в "Ларк Хаус", и си имаше собствен чайник, порцеланови чаши и неизчерпаеми запаси от насипен чай, френска марка, и маслени бисквити. Ирина отиде в кухнята, за да налее гореща вода в чайника, но не понечи да помогне за останалото, защото ритуалът беше важен за Кати и тя го изпълняваше, въпреки треперещите си ръце. Не можеше да поднесе фината чаша към устните си, трябваше да използва друга, пластмасова, и сламка, но се радваше да гледа наследения от баба ѝ порцелан в ръцете на своята гостенка.
– Кой беше онзи негър, който те прегръщаше в градината сутринта? – попита я Кати, след като обсъдиха последния епизод от телевизионния сериал за жени затворнички, който двете редовно следяха.
– Един приятел, когото не бях виждала от доста време… – измърмори Ирина, докато ѝ сипваше още чай, за да прикрие изненадата си.
– Не ти вярвам, Ирина. Отдавна те наблюдавам и знам, че нещо те яде отвътре.
– Мен? Въобразявате си, Кати! Нали ви казвам, просто приятел.
– Рон Уилкинс. На рецепцията ми казаха името му. Отидох да питам кой е дошъл да те види, защото ми се стори, че този мъж те разстрои.
Годините неподвижност и огромното усилие да оцелее бяха смалили Кати и тя приличаше на малко момиче в обемистата електрическа количка, но от нея струеше голяма сила, смекчавана от добротата, с която винаги се бе отличавала и която инцидентът бе засилил многократно. Неизменната и усмивка и съвсем късата коса ѝ придаваха палав вид, контрастиращ с мъдростта ѝ на хилядолетен монах. Физическите страдания я бяха освободили от неизбежните тегоби на личността и бяха издялали духа ѝ като диамант. Кръвоизливите в мозъка не бяха засегнали ума ѝ, но бяха разменили жиците, както тя самата казваше, и вследствие на това се била събудила интуицията ѝ и тя можеше да вижда невидимото.
– Приближи се, Ирина – каза.
Пръстите на Кати – малки, студени и деформирани от счупванията, се впиха в ръката на младата жена.
– Знаеш ли кое помага най-много в беда, Ирина? Споделянето. Никой не крачи сам през света. Защо според теб отворих клиниката за болката? Защото споделената болка е по-поносима. Клиниката помага на пациентите, но още повече помага на мен. Всички имаме демони в тъмните кътчета на душата си, но ако ги извадим на светло, демоните се смаляват, изнемощяват, замлъкват и накрая ни оставят на мира.
Ирина се опита да се освободи от тези клещоподобни пръсти, но не ѝ се удаде. Сивите очи на Кати се впериха задълго в нейните с такова състрадание и обич, че тя не можа да я отблъсне. Клекна на пода, опря глава върху възлестите колене на Кати и се остави на ласките на тези изстрадали ръце. Никой не я бе докосвал по този начин след раздялата с баба ѝ и дядо ѝ.
Кати ѝ каза, че най-важната задача в живота е да изчистиш делата си, да се обвържеш изцяло с действителността, да вложиш всичката си енергия в настоящето, и то сега, незабавно. Не бива да се чака, това го била научила след инцидента. В нейното положение имала време да наблюдава мислите си, да се опознае по-добре. Да живее, да присъства, да обича слънчевата светлина, хората, птиците. Болката идвала и си отивала, повръщането идвало и си отивало, стомашните разстройства идвали и си отивали, но по някаква причина те не ѝ отнемали много време. В замяна на това можела да се радва на всяка капчица вода под душа, да усеща приятелските ръце, докато мият косата ѝ с шампоан, прекрасния вкус на студената лимонада през лятото. Не мислела за бъдещето, само за настоящия ден.
– Това, което се опитвам да ти кажа, Ирина, е че не бива да стоиш закотвена в миналото, нито да се плашиш от бъдещето. Имаш само един живот, но изживееш ли го добре, той е достатъчен. Какво чакаш, за да започнеш да бъдеш щастлива? Всеки ден е от значение. Питай мен!
– Щастието не е за всички, Кати.
– Напротив. Всички се раждаме щастливи. По пътя животът ни се зацапва, но можем да го изчистим. Щастието не е бляскаво и шумно като удоволствието или радостта. То е тихо, кротко и нежно, вътрешно състояние на задоволство, което започва, когато обикнеш себе си. Ти трябва да се обичаш така, както те обичам аз и както те обичат всички, които те познават, особено внукът на Алма.