Японският любовник
- Автор: Альенде Исабель, Алиенде Исабел
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: ИК КОЛИБРИ
- ISBN: 978-619-150-736-8
- Переводчик: Катя Диманова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Японският любовник». Краткое содержание книги:
Година преди това Алма изчисляваше, че ще живее без промени до деветдесет, но вече не беше толкова сигурна; подозираше, че смъртта вече се примъква към нея. Преди я усещаше да броди из квартала, после я чуваше да мърмори из ъглите на "Ларк Хаус", а сега вече надничаше в апартамента ѝ. На шейсет Алма мислеше за смъртта като за нещо абстрактно, което не я засяга; на седемдесет я смяташе за далечен роднина, лесен за забравяне, понеже не се споменаваше, но който неминуемо идваше на гости. Като мина осемдесетте обаче, почна да се опознава със смъртта и да говори с Ирина за нея. Виждаше я тук и там, ту като повалено дърво в парка, ту като жена е гола от рака глава, ту да пресича улицата в образа на баща ѝ и майка ѝ – разпознаваше ги, защото бяха досущ като на снимката от Гданск. Понякога ѝ се явяваше като брат ѝ Самуел, починал за втори път кротко в леглото си. Чичо ѝ Исаак Беласко ѝ се привиждаше жизнен, какъвто беше, преди сърцето да му изневери, докато леля ѝ Лилиан минаваше понякога да я поздрави призори, в просъница, такава каквато я помнеше в края на живота ѝ – дребна старица, облечена в лилаво, сляпа, глуха и щастлива, защото вярваше, че съпругът ѝ я води за ръката. "Погледни тази сянка на стената, Ирина, не ти ли прилича на мъжки силует? Трябва да е Натаниел. Не се тревожи, моето момиче, не съм си изгубила ума, знам, че това е само плод на въображението ми." Тя ѝ разказваше за Натаниел, за неговата доброта, за таланта му да решава проблеми и да посреща трудности, за това, че е бил и продължаваше да бъде нейният ангел хранител.
– То само така се казва, Ирина, лични ангели не съществуват.
– Разбира се, че съществуват! Ако аз нямах двама ангели хранители, вече щях да съм мъртва или щях да съм извършила престъпление и да съм в затвора.
– Какви ги измисляш, Ирина! В еврейската традиция ангелите са Божи вестители, а не телохранители на хората, но аз разчитам на моя телохранител: Натаниел. Той винаги се е грижел за мен, първо като по-голям брат, после като идеален съпруг. Никога няма да мога да му се отплатя за всичко, което е направил за мен.
– Били сте женени трийсет години, Алма, имали сте син и внуци, работили сте заедно във Фондация "Беласко", грижили сте се за него, когато се е разболял, и сте го подкрепяли до края. Сигурно и той е мислел същото: че няма да може да ви се отплати за всичко, което сте направили за него.
– Натаниел заслужаваше много повече любов от тази, която му дадох, Ирина.
– Искате да кажете, че сте го обичали повече като брат, отколкото като съпруг?
– Като приятел, братовчед, брат, съпруг… Не знам разликата. Когато се венчахме, много се шушукаше, понеже бяхме братовчеди, това се смяташе за кръвосмешение и мисля, че още е. Предполагам, че любовта ни винаги е била кръвосмесителна.
АГЕНТ УИЛКИНС
Във втория петък на октомври агент Уилкинс се появи в "Ларк Хаус" да търси Ирина Базили. Той беше агент от ФБР, афроамериканец, шейсет и пет годишен, снажен, с посивяла коса и изразителни ръце. Изненадана, Ирина го попита как я е открил и Уилкинс ѝ напомни, че добрата осведоменост е задължителна в неговия занаят. Не се бяха виждали от три години, но често разговаряха по телефона. Уилкинс ѝ се обаждаше понякога да я пита как е.,Добре съм, не се притеснявайте. Миналото остана назад, вече дори не си спомням за тия неща", неизменно отговаряше тя, но и двамата знаеха, че това не е вярно. Когато се запознаха, Уилкинс изглеждаше така, сякаш всеки момент ще пръсне костюма с мускулите си на щангист; единайсет години по-късно мускулите се бяха превърнали в мас, но той все още създаваше впечатлението за солидност и жизненост като на младини. Разказа ѝ, че е станал дядо, показа ѝ снимка на внука си, двегодишно момченце, много по-светлокожо от дядо си. "Бащата е холандец", обясни Уилкинс, въпреки че Ирина не го бе попитала. Добави, че му е време да се пенсионира, всъщност вече практически се бе превърнал в реквизит на Агенцията, обаче стоеше като завинтен за стола си. Не можеше да се оттегли, все още вървеше по следите на престъплението, на което бе посветил по-голямата част от професионалния си живот.
Агентът пристигна в "Ларк Хаус" по обед. Двамата седнаха на една дървена пейка в градината да пият от воднистото кафе, което винаги беше на разположение в библиотеката и не се харесваше на никого. От овлажнялата от нощната роса земя се издигаше лека пара, а бледото есенно слънце започваше да затопля атмосферата. Можеха да говорят спокойно, бяха сами. Някои от обитателите на дома бяха започнали вече сутрешните си занимания, но повечето ставаха късно. Само Виктор Викашев, началникът на градинарите, руснак с вид на татарски воин, който работеше в "Ларк Хаус" от деветнайсет години, си тананикаше в градината, а Кати профуча с електрическата си количка на път за клиниката за болката.