Цялото кралско войнство
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1982
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:
Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
Преди да достигнем брега, заваля и първите големи, тежки, редки капки започнаха да дупчат гланцовата повърхност на водата. После рукна като из ведро и от тази повърхност не остана нищо.
Излязохме от водата и зачакахме Адъм на пясъка, а дъждът плющеше по кожите ни. Адъм беше още далеч. Зад него, на юг, се стрелкаха непрекъснато светкавици, съпроводени с гърмежи. От време на време Адъм изчезваше за миг в пелената от дъжд, която се носеше над залива. Ан го наблюдаваше с леко наведена глава, сякаш се бе замислила, със скръстени на още неоформените гърди ръце и сгушени рамене, като че всеки миг щеше да затрепери, с плътно прибрани крака, сгънати леко в коленете.
Адъм излезе, ние събрахме нещата си, обухме подгизналите си сандали и затичахме през горичката, където вятърът люлееше черните борове и през рева на бурята сегиз-тогиз се дочуваше скърцането на клоните. Стигнахме до колата и подкарахме към къщи. Това лято ние с Адъм бяхме седемнайсетгодишни, а Ан тринайсет. Беше преди Първата световна война или по-точно, преди ние да се намесим в нея.
Този излет запомних за цял живот.
Струва ми се, че него ден за първи път видях Ан и Адъм като отделни независими личности, всяка със свой начин на поведение, в който имаше нещо загадъчно и значително. И може би в същия този ден за първи път видях и себе си като личност. Но сега не става дума за това, а за нещо друго: тогава в съзнанието ми се запечата един образ, който никога вече не се изличи. В живота си ние виждаме много неща, помним много неща, но това е различно. В съзнанието ни много рядко остават образи като този, за който говоря, образ, който с течение на годините става все по-жив и по-жив, сякаш времето не го заличава, а, напротив, сваля от него було след було, за да разкрие истинския му смисъл, за който отначало само смътно сме се досещали. И може би последното було никога няма да падне, защото годините няма да стигнат за това, но образът ще става все по-ясен и ние все повече ще се убеждаваме, че тази яснота е смисълът на образа или символ на смисъла и без този образ животът ни не би бил нищо друго освен парче стар филм, захвърлен в чекмеджето заедно с писмата, на които не сме си дали труд да отговорим.
Образът, който тогава се запечата в съзнанието ми, беше лицето на Ан във водата, много спокойно, със затворени очи, под тъмното виолетовозеленикаво небе, по което плуваше бялата чайка.
Това не означава, че в него ден аз съм се влюбил в Ан. Не, тя беше още дете. Любовта дойде по-късно. Но образът щеше да остане в мен дори да не се бях влюбил в Ан, дори да не я бях видял повече, дори да ми беше станала противна. Дойде време, когато вече не бях влюбен в Ан. Тя ми каза, че няма да се омъжи за мен и не след дълго аз се ожених за Лоуис, която беше по-хубава от Ан — от онези жени, след които се обръщат по улицата, — и аз обичах Лоуис. Но образът не изчезваше, а ставаше все по-ясен с отпадането на всяко следващо було и обещаваше да стане още по-ясен.
Затова, когато излязох от боровата гора в оня отдавнашен дъжделив пролетен ден и видях обгорелия пън на белия пясък, спомних си за излета през лятото на 1915 — последния ми излет, преди да замина за колежа.
Като казвам „замина“, не мислете, че съм отишъл кой знае къде. Само в университета на щата.
— Бъди разумен, момчето ми, и се запиши в Харвард или Принстън — казваше майка ми. За жена от затънтените краища на Арканзас майка ми беше удивително добре осведомена по нашите изискани учебни заведения. — Или поне в Уилямс. Казват, че това е много приличен институт.
— Аз вече ходих в училище, което ти беше избрала — казах. — И то беше много прилично, дори повече, отколкото трябва.
— Или например във Вирджинския — продължаваше тя, като ме гледаше с ясните си очи, без да чува какво й говоря. — Баща ти е завършил Вирджинския университет.
— За теб поне това не би трябвало да служи като особено добра препоръка — отвърнах и си помислих колко хитро отбих този удар. В споровете си с нея бях добил навика да й намеквам, че той я е оставил.
Но тя и това не чу, а продължи:
— Ако се запишеш някъде в Източните щати, ще ти бъде по-лесно да идваш през лятото при мен.
— Сега там воюват — отвърнах аз.
— Войната ще свърши скоро — каза тя — и ще ти е по-лесно да идваш.
— Да, а на тебе ще ти е по-лесно да казваш, че синът ти се учи в Харвард, а не в такова загубено заведение като нашия университет. Хората не са чували дори името на щата ни, камо ли на университета.