Цялото кралско войнство
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1982
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:
Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
На другия ден тръгнах в обратна посока, по улиците на града и после към морето, докато стигнах до малкото заливче с форма на полумесец, при което боровата горичка стига до самия пясък. На едно място лежеше обгорен пън, съвсем черен от водата, а около него — мокри въглени и черни, изхвърлени от морето парчетии, които изглеждаха още по-черни на фона на белия пясък. Хората и досега идваха тук на излет за цял ден. И аз бях правил такива излети. И знаех какво представляват те. Но особено добре си спомнях един.
Веднъж, преди много години, дойдохме тук с Ан и Адъм, само че тогава не валеше. Заваля едва накрая. Времето беше много топло и тихо. Блесналото зад залива море се възземаше и преливаше в небето, сякаш не съществуваше хоризонт. Ние поплувахме, хапнахме излегнати на пясъка, после тръгнахме за риба. Но не ни провървя. По едно време излязоха облаци и малко по малко затъмниха цялото небе освен на запад, зад боровете, където все още прозираше светлина. Морето, съвсем гладко, изведнъж потъмня като небето и на другия край на залива зелената ивица на гората над белия пясък също почерня. В същата посока на около миля от нас стоеше неподвижно платноходка и човек едва ли би могъл да си представи нещо по-бяло от триъгълното й платно, което просто крещеше на фона на мрачното небе, тъмното море и черната ивица на гората.
— Да се прибираме — каза Адъм. — Ще излезе буря.
— Но няма да е скоро — възрази Ан. — Хайде да се окъпем още веднъж.
— Няма смисъл — подвоуми се Адъм и погледна небето.
— Хайде, хайде — настоя тя и го задърпа за ръката.
Той остана безучастен и продължаваше да оглежда небето. Изведнъж тя пусна ръката му, засмя се и побягна към водата. Тичаше не право към водата, а по брега към ивицата пясък, вдадена в морето, и късите й коси се развяваха във въздуха. Гледах я как тича. Тичаше с не много отворени ръце, свити в лактите, а движенията на краката й бяха леки и свободни, но същевременно някак несръчни, сякаш още не бе отвикнала напълно да тича по стария начин, по детски, и не бе свикнала съвсем да тича по новия начин, по женски. От бедрата надолу, бедра, още не достатъчно закръглени, краката се размахваха прекалено свободно, дори някак халтаво. Направи ми впечатление, че има дълги крака — нещо, което забелязвах за първи път.
Не някакъв шум, а, напротив, пълното безмълвие ме накара да се обърна изведнъж към Адъм. Той беше вперил очи в мен. Когато погледите ни се срещнаха, той се изчерви и извърна очи сякаш от смущение. После каза хрипливо:
— Можеш ли ме стигна? — И хукна след нея.
Хукнах и аз. Пясъкът изпод нозете на Адъм летеше насреща ми.
Ан беше вече във водата и плуваше. Адъм се хвърли след нея и заплува бързо и енергично, откъсвайки се все повече от мен. Той настигна и задмина Ан и продължи със същото темпо. Беше много силен плувец. Преди малко не искаше да плува, а сега плуваше усилено, бързо и енергично.
Аз се изравних с Ан и казах:
— Добра стига.
Тя вдигна глава с грациозното движение на тюлен, усмихна се, после пречупи тялото си и се гмурна. Прибраните й малки, остри пети се бялнаха за миг над водата и изчезнаха. Аз я догоних и тя пак се гмурна. При всяко догонване тя вдигаше глава, усмихваше се и отново се гмуркаше. Когато я догоних за пети път, тя не се гмурна. Преобърна се с леко, лениво движение и легна по гръб с широко разперени ръце и поглед, устремен към небето. Тогава и аз се обърнах по гръб, на пет-шест стъпки от нея, и устремих поглед към небето.
Сега то беше още по-тъмно, с виолетови и зеленикави отсенки. Като недозряло грозде. Но все още изглеждаше високо, с бездни от въздух под него. Много високо над мен прелетя чайка. На фона на небето тя стоеше дори по-бяла от платното на платноходката. Чайката прекоси целия ми кръгозор и изчезна. Интересно дали Ан я беше видяла. Погледнах към нея. Тя лежеше със затворени очи и все тъй разперени ръце, а косите й се полюшваха във водата около главата. Беше изпънала шия и брадичката й стърчеше нагоре. Лицето й имаше съвсем спокоен вид, сякаш спеше. Както лежах във водата, виждах профила й, рязко изрязан на фона на далечната черна гора.
Изведнъж тя се извъртя гърбом към мен, като че аз изобщо не съществувах, и заплува към брега. Бавните й махове изглеждаха затормозени и същевременно свободни, като че не изискваха много усилия. Слабите й ръце се вдигаха и потъваха във водата с онази ленива, вяла, взискателна отмереност, която е характерна за движенията насън.