Рицарят на Бялата дама

Мърмореха само състезателите. Какво излизаше, значи? Че на окръжните подборни състезания ще отидат само шест души, и то едни от най-кьопавите, и сред тях Белия облак като борец и Тони-48 като шахматист! Къде се е чуло и видяло такава дивотия? Това бе не само несправедливо, това бе и опасно за интерната, който имаше далеч по-изтъкнати представители и в двете дисциплини.

Единственият, който не криеше удовлетворението си от равенството, бе Пепи. И с основание. Този резултат бе негова лична победа. Той я беше изковал в течение на ония дълги седмици, когато учеше борците на шах, а шахматистите на борба. Той не можеше да си представи, че едните ще победят другите. То би означавало поражение на единия Пепи от другия Пепи. И макар че бе спомогнал мъничко за това общо реми и като главен съдия, той потриваше ръце, доволен от себе си. И щастливо намигваше на Гърбатко, който се усмихваше под мустак.

Настъпи и тържественият момент за връчване на наградите.

На двора отново се строиха двата отбора, директорът отново взе думата. „Днешните състезания — каза той — за сетен път доказаха, че за човека няма непостижими цели, че волята, упоритостта, постоянството, любовта към учението могат да преодолеят всички препятствия. Ето у нас бе постигнато почти невъзможното: борци се превърнаха в първокласни шахматисти, шахматисти станаха великолепни борци! Дерзайте — завърши той. — Един ден ще стигнете и до звездите.“

И раздаде наградите. Белия облак, единственият шахматист туширал борец, и Тони-48, единственият борец, матирал шахматист, получиха медали с изображението на цар Михаил и по една грамота, в която черно на бяло бе написано, че на тях се пада великата чест да поднесат на градския музей съкровището на цар Михаил, когато то бъде измъкнато от недрата на Улпия Термалия.

— А сега — провикна се Старика, — моля, първенецът на интерната и шампионката по гимнастика Елка да поднесе своята наградя.

Елка пристъпи напред, величествена, истинска кралица, с навитата над челото златна плитка. Но както вървеше с достолепие вдигната глава, до нея достигна крясъкът на Лори:

— Кррралица, урррра!

Този идиотски възглас наруши тържествеността на момента. Най-напред се изкискаха момичетата, после веселият смях обзе цялата публика. Елка също не издържа и се ухили.

Смеейки се, тя се приближи до Тони-48 и каквато беше по-висока от него, наведе се и набързо го целуна по челото.

Публиката зарева от възторг.

Елка се обърна към Белия облак. Той стоеше изпружен, блед, със спуснати като пред разстрел ръце и настръхнала бяла коса. И си мислеше, че такова чудо никога не бе му се случвало. Той, привърженикът на Ницше, който считаше жените за кокошки, сега чакаше целувка от една представителка на този презрян пол, и то като награда! Идеше му да побегне, но не мръдна, прикован към земята, сякаш подметките му бяха залепени с лепило „Уле“.