Рицарят на Бялата дама
- Автор: Оливер Хаим
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Рицарят на Бялата дама». Краткое содержание книги:
Прочели сякаш мислите му, момичетата злорадо заскандираха:
— Елке, остави го! Не заслужава!
— До-лу Ниц-ше! До-лу Ниц-ше!
— Елке, не го целувай! Не го целувай!
Но тя не послуша тия женски съвети и спокойно целуна женомразеца по бузата.
Лицето на Белия най-напред стана пурпурно като вечерна заря, после виолетово като индиго за пишеща машина, после оранжево като скапан портокал, после синьо като обедно море, после жълто като жълтурче и накрая прозрачно като глухарче.
Валери тъжно наблюдаваше тази сцена и си мислеше, че той и само той, най-силният шахматист на „Термалия“, трябваше да получи тази кралска награда. Пък нали бе и годеник!
Тото мрачно скърцаше със зъби и си мислеше, че не онзи кьопав маляк Тони-48 трябваше да получи целувката, а той и само той, най-силният борец на „Термалия“.
Но боговете на спорта си бяха вече казали думата.
Пепи, тоест главният съдия, също…
И тъкмо Старика да обяви турнира за закрит, Валери му прошепна нещо. Директорът кимна и съобщи:
— Другарки и другари, по случай благополучния завършек на този първи наш турнир членовете на клуба „Абдул-Аба“ ще връчат на членовете на отбора „Дан Колов“ възпоменателни подаръци.
И както бяха строени, абдулабайци изтичаха към данколовци и им поднесоха по една кадифена кутийка.
Този приятелски жест отбеляза върха на празника. По-нататък нямаше какво повече да се очаква. Предоволни, хората си тръгнаха, оживено коментирайки всичко, което се случи през този паметен за физкултурата ден.
Само Тото Тотото остана неподвижен в средата на двора, разглеждаше писалката, от същите, които Белия облак бе купил предния ден с ония пари, и нищо, ама нищо не разбираше!
Призракът срещу шерифите
Една писалка, па била тя със златно перо, не можеше да отклони главния шериф от неговите задължения на блюстител на законността. Той нито за миг не забравяше, даже когато премерваше силите си върху тепиха и таблото, че противникът му върти търговия с отровни продукти и че сам консумира от тях. И макар че Валери още не бе умрял, това можеше да се случи всеки момент и да прекъсне нишката на следствието. Писалката само дойде да напомни, че абдулабайците не бива да бъдат оставени без надзор. Тото пристъпи към действие.
Най-напред извика на инструктаж Пепи. Преди обаче да мине към същността на въпроса, той реши да поразчисти някои и други сметки с главния съдия.
— Слушай бе, заек без опашка! — започна той. — Защо ми изяде сума ти точки в борбата?
— Ти сам си ги изяде — отвърна Пепи. — Ти си забравил да се бориш. Все едни и същи хватки правиш, а Валери за малко да те обърне.
— Ще ме обърне, разбира се! Като съм го научил да се бори!
— Ти ли? — изуми се Пепи.
— Че кой друг?
— Аз!
— Стига бе, заек без опашка! Само аз мога да науча други борци да излизат наравно с мене!
— Но нали ти си смъртен враг на Валери?
— Вече не толкова фатално смъртен. Затова и не му направих мат.
— Ами да — рече Пепи гордо, — като те научих да играеш шах!
— Ти ли бе, заек без опашка? Само един човек може да ме научи да правя мат на Валери.
— Кой?
— Валери.
Пепи не вярваше на ушите си.
— Ами вие приятели ли сте вече? — попита той предпазливо.
— Още не безподобни, но почти.
Пепи не знаеше — да тъжи ли, да се радва ли. От една страна, той виждаше как се сгромолясват неговите сладки представи, че единствен той е виновник за разкошното равенство на турнира. От друга страна, пък присъствуваше на сближение между двата лагера, за което тъй дълго бе мечтал.
— И сега, значи — заключи Тото, — заради тебе двата отбора няма да участвуват в окръжните подборни състезания.
Пепи се почеса по къдриците, помисли и поверително рече:
— Не бой се, аз ще уредя въпроса. Имам връзка с отговорни другари.
— Само че преди това трябва да спасим Валери и будалайците от фатална смърт. Раздавал ли си им днес луканка?
— Не, свърши се още снощи. Но Валери каза, че тази нощ ще ми донесе цял чувал.
— Тази нощ?… Хм, трябва беззабавно да вземем мерки! Я ми намери Тони-48!
След малко тримата шерифи се събраха и „беззабавно“ възобновиха прекъснатото през деня следене на Валери, Белия облак, Спас Дългия и Елка.
До вечерта не се случи нищо особено. Четиримата абдулабайци най-напред си шушукаха нещо под боровете, после се прибраха, очевидно да спят. Шерифите не мръднаха от постовете си. И правилно. Защото точно в полунощ абдулабайците безшумно се измъкнаха от стаите си и потънаха сред развалините на Улпия Термалия.