Рицарят на Бялата дама
- Автор: Оливер Хаим
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Рицарят на Бялата дама». Краткое содержание книги:
— Чакай! — рече Тото, наведе се и заразглежда следите, оставени от другите в калта. Изправи се: — Надясно!
— Сигурен ли си?
— Аз чета безпогрешно по следите! Нали съм главен шериф! Върви!
Поокуражен от самоуверения тон на войводата, Пепи го послуша. Продължиха още стотина метра. Отсреща се открои второ разклонение.
И тогава: Туп-туп! Туп! Туп!
Тримата се заковаха на място. И пак: Туп! Туп!
И не можеше да се разбере отзад или отпред идат тия тъпи удари, придружени от внезапни пристъпи на въздушни течения.
— Закрийте свещите! — прошепна Пепи.
Но беше късно. Пред самия разклон мощен удар разтърси земята, кратък, горещ повей се втурна откъм дясната галерия и угаси свещите. А от далечината долетя протяжен вопъл, сякаш стенеше живо същество:
„… ррррриииии!… рррриииии!“ — После утихна и това.
Пепи протегна ръце и заопипва стената. Дясната галерия бе като че напълно задръстена от мощното срутване. Лявата оставаше открита. Драсна клечка кибрит, запали свещта си. В трескавата й светлинка лицата на Тото и Тони-48 бяха бледозеленикави като на призраци.
— Да вървим! — глухо изрече той. И пристъпи в лявата галерия, усещайки подире си съпротивата на въжето.
Една необикновена находка
Миризмата на горещия басейн внезапно намаля. Загуби се и онова подлудяващо монотонно стенание. Това поободри шерифите и те закрачиха по-бързо.
Скоро обаче темпото им спадна: галерията се превръщаше в стръмен проход, който се спускаше надолу като скиорска щанца за скокове. Шерифите бяха принудени да се смъкват по задник, набивайки си съответните мускули.
На дъното галерията отново се раздвояваше.
— А сега? — обади се Пепи.
Тото пак заопипва земята, но този път нямаше никакви следи. „Да, накъде?“ — попита се той и в съзнанието му кой знае защо изникна картината на онази мансуба, която му бе продиктувал Валери. Мат в четири хода! Първия ход с белополия офицер, диагонално вдясно!
— Надясно! — каза той категорично.
Тръгнаха надясно. След стотина крачки обаче галерията се пресичаше под прав ъгъл от друг проход, като образуваше истински кръстопът. Тото затвори очи, представи си мансубата: следващият ход трябва да бъде с царицата право напред! И без да дава обяснения, пое право напред.
Само след трийсетина крачки опряха до ново разклонение. Лявото правеше чупка като буква Г и потъваше в далечината. „Като скок с коня!“ — помисли пак Тото. И свърна наляво, като направи скока на коня.
Тук галерията неочаквано свърши. „Шах!“ — каза си Тото.
Отпред се издигаше плътна грамада пръст, зад която едва прозираше някаква стена.
— Ех, да имахме сега лопати! — въздъхна Пепи и пръв се залови да разчиства.
Цял половин час се чуваше само пъхтенето на тримата шерифи, които яростно изтребваха с пръсти това последно препятствие пред целта.
Най-после опряха до стената. Бе от плътна, монолитна скала, но в средата й се открояваше нещо като квадратна металическа преграда с размерите на половин Пепи. Тото почука тук-таме с пръст, преградата едва отвърна: бе изцяло проядена от ръжда.
— Фатална врата! — изръмжа Тото. — Сега заради нея ще трябва да се връщаме с празни ръце! — И я ритна с пета така, както на времето вкарваше голове в противниковата врата.
Преградата се разпадна като гнила дъска. Зарадван от неочаквания успех, Тото нанесе още два мощни ритника. Входът се откри напълно.
Почакаха няколко секунди. Не последва нищо. Оттатък имаше само мрак и тишина. Тогава Пепи вдигна свещта и се промъкна в неизвестността.
След него влезе Тони-48. Тото мина последен не защото се страхуваше, а защото едва се провря през тясната дупка.
И когато се намери до другарите си, едва не припадна от ужас.
Точно отпред, само на няколко крачки, върху сухата земя лежеше скелет. Човешки. Бе покрит със сивкави парцали, сред които личаха металически копчета. Костите на краката му бяха пъхнати в останки от ботуши. Дясната ръка все още държеше пушка — с ръждясало дуло. А по-нататък, вече в полумрака, виреше муцуна нещо като картечница, също ръждясала.
Тото дълго не можа да откъсне очи от тази картина и се поокопити едва когато Пепи вдигна свещта, за да разгледа какво още има тук.
Намираха се в малка, добре оформена четвъртита пещера, очевидно превърната от човешка ръка в подземно помещение за живеене. Покрай една от стените личаха продълговати, напълно проядени от времето дървени маси, които кой знае как още се държаха на крака. Върху масите пък бяха поставени някакви металически апарати. Тото се приближи и ги освети. Единият беше стар телеграфен апарат, от ония, които се виждат във филмите за войните. Другият беше огромна пишеща машина, цялата покрита с ръжда и прах. Третият всъщност беше груба лампа, направена от снарядна гилза.