Последната кралица на Индия
- Автор: Моран Мишель
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последната кралица на Индия». Краткое содержание книги:
— Станала си много по-уверена в себе си — обаче написа той. — В Джанси никоя жена не съблюдава пурда, нали?
— Така е, никоя — отговорих, още по-притеснена.
— Е, затова не смятам, че трябва да съблюдаваш пурда и тук! — довърши той.
Очите ми пак срещнаха неговите и този път зърнах в тях възторг, какъвто много отдавна не бях виждала.
— Дади джи ще се ядоса — предсказа татко, — но да знаеш, че когато двамата с Шиваджи излезем, искам и ти да дойдеш с нас!
От всички подаръци, които би могъл да ми даде при завръщането ми, това беше най-големият.
Тринайсета глава
— Сигурно сега ще вземеш да се оплакваш от качеството на твоя чарпай, а? — подхвърли баба ми сутринта на закуска. — Сигурно ще вземеш да искаш по-богаташко легло!
Както винаги, косата ѝ беше перфектно сресана. Спускаше се от царствената ѝ глава подобно на водопад от три сребристи плитки. Но острите ѝ скули, на които останалите жени завиждаха, всъщност разкриваха истинската ѝ природа — ъглите в нея бяха твърде много, за да оставят място за някаква мекота.
Оставих на масата купата си с кисело мляко и банани и изрекох бавно и спокойно:
— Да си ме чула някога да се оплаквам? — Ануджа ахна, а очите на баба ми се разшириха. Никога досега не ѝ бях говорила толкова неуважително.
— Как смееш?! — извика тя и скочи от стола си.
Аз обаче също скочих. Бях по-висока, по-млада, по-силна. И никога повече нямаше да ѝ позволя да ме унижава.
— Как смея какво, дади джи? — изрекох, като я гледах право в очите. — Да ти отговоря ли? Или да печеля зестрата за сестра ми?
— И какво ще направиш, а? Ще ходиш да ѝ търсиш съпруг между мизерниците, дето просят пред храмовете ли? Защото никой друг няма да я поиска! Сигурно ти е казала колко време ѝ отне, докато се научи да прави роти5!
— Не обиждай Ануджа! — изсъсках аз и се обърнах към сестра си. — Ану, баба ни обиждала ли те е? — писмата ѝ не казваха нищо такова.
— Ха! — засмя се злобно баба. — Че това не е обида! Това е самата истина!
— Никога повече не се осмелявай да говориш така за сестра ми, разбра ли?! — извиси се изведнъж гласът ми и Ануджа си запуши ушите. — Ако науча, че си я била или обиждала, или въобще си се държала към нея по какъвто и да било друг отвратителен начин, ще съжаляваш!
— И как точно ще го постигнеш, а?
— Някой ден, когато синът ти остарее твърде много, за да работи — изрекох, — аз ще бъда единствената, която ще внася пари в тази къща!
— И смяташ, че той ще ти позволи да ме умориш от глад ли?
Пренебрежението, с което тя възприе моята заплаха, накара нещо в мен да се пречупи. Внезапно аз се превърнах в бамбук, който не само се огъва, но и се чупи, сдобивайки се по счупеното с ръбове, остри като бръснач.
— Никой не може да каже кой от вас ще си замине първи — изрекох бавно и натъртено аз. — Но повелителят Шива да ти е на помощ, ако пръв си замине синът ти!
С тези думи се обърнах спокойно и напуснах кухнята. Малко след като се върнах в стаята си, чух зад себе си малките крачета на Ану. Тя се отпусна върху моя чарпай и изрече, останала без дъх:
— Дади джи ще те убие!
— Ану, това е абсолютно невъзможно, милата ми! По-скоро никога повече няма да се отнася жестоко към теб! Но от теб искам да сториш следното — когато те обиди или заплаши, или въобще се държи с теб по обичайния си отмъстителен начин, искам да ми напишеш следните думи: „Дади джи беше много добра с мен тази седмица“!
Ану ококори очи.
— Разбираш ли ме? — погледнах я аз. — Дори и да кара някого да ѝ чете твоите писма, пак няма да научи истината! Но ако аз видя тази фраза, ще разбера и веднага ще ти се притека на помощ!
Ану направо онемя.
— Би ли повторила изречението, за да съм сигурна, че си го запомнила? — подканих я аз.
— „Дади джи беше много добра с мен.“
— „Тази седмица“!
— Тази седмица — повтори послушно тя.
Аз се бях променила. Но не така, както си мислеше баба ми — не се смятах за твърде добра, за да спя на традиционен чарпай и със сигурност не бях свикнала до такава степен с богатите трапези от плодове и кърита в двореца, че да не се наслаждавам на гозбите на Авани. По-скоро сякаш съзнанието ми е било пясъчен часовник и мислите в главата ми — миниатюрните песъчинки в него, а след като станах дургаваси, пясъчният часовник внезапно се беше обърнал и сега пясъкът се стичаше в другата посока.
Първо, вече бях далеч по-наясно с жестокостта. Петмесечният ми живот в близост до Кахини ми беше показал, че горчилката на баба ми е нещо, която тя съвсем съзнателно подхранва, полива я редовно като лоза, за да обгърне всички останали чувства и да ги задуши. И второ, вече разбирах напълно що е това страдание и виждах перфектно разликата между много богатите и много бедните. Не бях имала никаква представа, че ние сме бедни, докато не зърнах великолепието на Панч Махал. Същевременно обаче времето, което прекарвахме редовно в храма на Махалакшми, за да поднасяме къри и сладкиши на хора, които нямаха абсолютно нищо друго за ядене, ми беше помогнало да разбера, че съм извадила голям късмет с живота си в Барва Сагар. Освен това ме беше накарало да си дам сметка, че при наличието на достатъчно желание и отдаденост хората, които стъпваха по дебели килими и се хранеха от сребърни купи, притежаваха възможността да подобрят живота на по-бедните.
5
Индийски хляб чапати. — Бел. Dave