Последната кралица на Индия

— Сита! — изобрази с устни баща ми в мига, в който достигнах до него с коня си.

Слязох колкото ми беше възможно по-бързо и докоснах краката му. И изведнъж всички присъстващи в двора ни наобиколиха и започнаха да говорят един през друг. На войниците, които ме ескортираха, бяха поднесени плата с храна, на конете беше донесена вода. Осъзнах, че тълпата около мен наброява най-малко сто човека и всички до един ме подканваха да видя какво ме очаква в къщата. И наистина — когато пристъпих в кухнята, установих, че в чест на пристигането ми са приготвени всички възможни ястия. Авани сигурно изобщо не беше мигвала, за да направи всичко това. Татко стисна ръката ми. Нямаше нужда от думи. Това може би беше един от най-щастливите мигове в живота ми. Огледах се за баба ми, но не я зърнах никъде. Сигурно се цупеше някъде в задната част на къщата.

— Къде е Ану? — попитах, оглеждайки се за сестра ми. — Ану! — извиках, но тя не се появи.

— Крие се — поясни Авани. — В стаята си е. Не ѝ е удобно от толкова много хора.

Заварих я сгушена върху нейния чарпай, свила колене към гърдите си. Не знам дали изобщо беше възможно, но ми се стори още по-дребна и по-млада и отпреди.

— Какво правиш тук? — рекох, докато присядах до нея. После я взех в обятията си.

— Толкова много ми липсваш! — разплака се моментално тя върху гърдите ми. После вдигна глава и ме погледна през дългите си влажни мигли. Беше облякла жълтото сари, което ѝ бях изпратила като подарък — някой ден от нея щеше да излезе много красива жена. — Всички се радват за теб, но аз те искам обратно у дома! — допълни тъжно сестра ми.

— О, Ану! — промърморих и я погалих по главата. — И на мен ми се иска да можех да живея тук!

По някое време успях да я убедя да излезе и двете бяхме посрещнати от огромна тълпа усмихнати лица от всички краища на Барва Сагар. Всички искаха да знаят едни и същи неща — как изглежда рани; дали дворецът е толкова красив, колкото разправят; дали махараджата наистина има двайсет и три слона; какви са там храната, леглата и баните; всичките ли жени там носят ангарки като мен, или обличат и сарита; може ли да им покажа револвера си; убивала ли съм някого с него и какво ли още не.

Да, посрещането си беше изтощително. Последните гости си тръгнаха чак преди изгрев-слънце, много след като Ануджа си беше легнала да спи. Когато къщата ни най-сетне се изпразни, татко дойде в стаята ми и се настани на ръба на моя чарпай. Голата му глава отразяваше лъчите на изгряващото слънце, превръщайки кожата му първо в златна, а после в оранжева. И двамата погледнахме едновременно към Ану, която се помести в съня си, сякаш сънуваше нещо. А после аз взех ръката на татко и написах:

— Нося още средства за зестрата ѝ.

Той плъзна пръсти по дланта ми и накрая написа:

— Променила си се за тези пет месеца.

Очите ми срещнаха неговите. В погледа му имаше толкова жар, че започнах да се притеснявам какво ще каже. Дали смята, че аз, момичето от дворцовото огледало, съм станала неузнаваема?