Последната кралица на Индия
- Автор: Моран Мишель
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последната кралица на Индия». Краткое содержание книги:
Бях чела разкази за чумата, избила една трета от населението на Европа. Да не би и това сега да беше същото?
Лекарят стигна до Моти, огледа гърлото ѝ и изрече:
— Добре — и тя въздъхна облекчено.
Но когато стигна до мен, челото му се сбърчи и той отсече:
— Отдръпнете се вляво при другото момиче!
Сърцето ми заби лудо в гърдите. Когато лекарят приключи с прегледа, три от нас бяха отделени от групата: моя милост, Джалкари и Мандар.
— Какво открихте? — попита изпитателно Сундари и котешките ѝ очи се стрелнаха из цялата стая.
— Тези трите — отговори лекарят. — Освободете ги за един месец. Най-малко!
— Но това са пълни глупости! — възкликна Мандар. — Двама вестоносци умират и внезапно аз също съм болна, така ли? Откъде накъде? Вие виждали ли сте тези хора? Кракът им стъпвал ли е в двореца?
— Не мога да кажа.
— Да, ама аз мога! — изрева Мандар. — Къде са ви доказателствата, че сме заразени?
Сундари вдигна ръка и отсече:
— Мандар, остави човека да говори!
— Тази болест е много хитра — поясни лекарят. — Крие се в гърдите и се проявява след много седмици!
— А вие разговаряхте ли с умиращите мъже? — намесих се дръзко аз. — Откъде знаете всичко това?
— Защото направих точно това, за което ме питате — вестоносците имаха симптомите преди две седмици.
— Нали били умрели в мига, в който пристигнали в Джанси?! — сопна му се Джалкари.
Той разпери ръце и сконфузено изрече:
— Предвид положението, в което се намира в момента рани, вие трябва да се махнете оттук!
След като лекарят излезе, Сундари заповяда на всички останали да се върнат в дургавас, но на нас трите каза да останем. Чувствах се като прокажена. Ами ако заразя и семейството си?
В мига, в който в стаята останахме само четирите, капитанът изрече с неприкрит гняв:
— Изобщо не вярвам която и да е от вас да е заразена! Това е поредната подла интрига, родена от болния мозък на Кахини! Тази сутрин ги забелязах да си шепнат нещо с дворцовия лекар, скрити в една ниша. Не вярвам да има даже мъртви вестоносци! И никоя от вас не е болна! — отсече непреклонно Сундари. — Това е просто номер, за да отдалечат Сита от рани!
Джалкари и Мандар се обърнаха едновременно към мен и ме изгледаха свирепо. Ако някога са търсели повод да се съюзят срещу мен, по-добър нямаше да намерят.
— Но Кахини не само ни прокужда от двореца — възкликна Джалкари, — но и ни ограбва! Добре известно е, че когато някоя от нас отсъства, не получава заплата!
— Има и още нещо — допълни Мандар. — Ами ако след месец рани не пожелае да ни приеме обратно от страх, че може да сме прокажени?
— Всъщност аз се чувствам точно така — смотолеви Джалкари. — Като прокажен в скъпа коприна.
— Защо не вземем да ѝ кажем за интригата на Кахини? — предложих аз.
— Ако беше на нейно място, ти на кого щеше да повярваш — на лекаря или на охраната си? — изтъкна Джалкари.
— Така е — съгласи се Сундари. — Рани вече е в твърде напреднала бременност и разчита много на раждането на здраво дете. Мисля, че сега не е най-подходящият момент да подлагаш на изпитание приятелството между вас двете, Сита. По-разумно е да изчакаш — всъщност всички да изчакате — един месец. През това време аз ще имам достатъчно сгодни моменти, за да я убедя, че в двореца не се носят никакви зарази!
Конете ни бяха доведени от трима мъже. Един от тях беше Арджун. Той ми подаде юздите, но не изглеждаше особено уплашен да не го заразя.
— Вярно ли е? — попита. — Болна ли си наистина?
— Толкова е болна, колкото си и ти! — намеси се безцеремонно Мандар, загледана в няколкото дузини войници, следващи Арджун, които бяха готови да ни ескортират по домовете ни. — Просто някой е успял да убеди рани, че в Джанси се носи зараза и че ние трите показваме симптоми за нея!
— Кахини?! — възкликна моментално Арджун. Очевидно не му беше трудно да се досети.
— Че кой друг?! — тросна се Джалкари. — Кой знае колко тлъст подкуп е дала на дворцовия лекар!
— Много съжалявам, момичета — изрече Арджун. — Питам, защото и моите колеги разпитват за тази болест и никой не знае на какво да вярва — после погледна към мен и тихо допълни: — Ще ми се да можех да те придружа до твоето село. Пътят дотам е дълъг — бръкна в торбата си и извади оттам същата червена книжка, която го бях видяла да чете първия път, когато се запознахме. — За из път — рече, като ми я подаде.
Плъзнах пръсти по позлатените букви. „Руми. Поезия“.
— Има една поема, която според мен ще ти хареса особено много. Отбелязал съм страницата.
Бузите ми веднага пламнаха и аз промърморих:
— Много благодаря!
— А за мен? — намеси се шеговито Мандар. — За мен нищо ли няма за из път?