Последната кралица на Индия
- Автор: Моран Мишель
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последната кралица на Индия». Краткое содержание книги:
След като излязохме от храма, рани каза:
— Баща ти е дърводелец, нали? Веднъж ни се похвали, че ти е подарил дърворезба на Дурга.
В този момент си дадох сметка, че паметта на рани е като митологичната Акшаяпатра — казанът, в който винаги се стича вода и който никога не може да бъде напълнен. Кралицата беше в състояние да бръкне в ума си и да измъкне оттам всяка подробност, която си пожелае, независимо колко тривиална е тя.
— Вероятно шри Рама искаше да ти каже, че никога не трябва да се разделяш с тази дървена статуетка — допълни рани.
Това пък никога не ми беше хрумвало.
— Хайде да се разходим из градините, искаш ли? — предложи рани. Сундари трябваше да приеме доставката на барут в складовете на форт Стар, така че ни остави сами. Когато капитанът се отдалечи, рани каза: — Искаш ли да ми кажеш кое е любимото ти литературно произведение, а аз да ти кажа моето? — когато ме забеляза, че се колебая, допълни: — В случая такова нещо като правилен отговор не съществува, Сита. Просто ми кажи коя книга най-много ти харесва!
— Шекспир! — признах си веднага аз.
Забелязах, че рани доста се изненада.
— Някога с баща ми четяхме пиесите му — допълних.
— Имаш ли си любима сред тях?
— „Хамлет“.
— Тя май завършва тъжно, нали?
— Така е, но има много проницателни сцени и монолози. А вашето произведение, ваше височество?
— Всичко от „Пураните“ — отсече тя и се усмихна широко. — Обичам старите легенди и разказите за герои. Но най-много харесвам звука на думите, самия език!
Разбирах какво има предвид. С татко бяхме чели и „Пураните“. Те са едни от най-старите текстове, написани за нашите богове, и се отличават не само с особен лиризъм, но и с интересни сюжети.
— Какво би казала, ако ти призная, че понякога сънувам някои от историите в тях? — изгледа ме усмихнато рани.
Усмихнах се и отговорих:
— Аз непрекъснато сънувам нещата, които съм чела.
— Сериозно?
— О, да! Особено ако е някоя добре написана история!
— Мисля, че с теб имаме много повече общи неща, отколкото изглежда на пръв поглед — отбеляза с усмивка рани. И ето как си прекарахме оттук нататък времето. Разхождахме се и разговаряхме като приятелки.
Когато стигнахме до една красива беседка край брега на езерото Махалакшми, рани приседна и призна:
— Понякога се питам какво ли е да си зидарят, който е изработил тази красота! — плъзна пръсти по пейката и ме покани с жест да седна до нея.
— Разкажи ми за баща си — рече. — По цял ден ли дяла дървото? По колко неща прави? Как изглежда работилницата му?
Отговорих на всичките ѝ въпроси, след което тя попита:
— И тази работа харесва ли му?
Наложи ми се да помисля, преди да отговоря. Накрая казах:
— Да. Но най-голямата му мечта е да бъде войник — и после ѝ разказах за Бирма, за онзи инцидент и за Шекспир.
— Тези британци… — започна тя, но не довърши. — Значи си израснала с баща си и сестра си, така ли? Никакви братя?
— Не. Само една баба — отвърнах.
— Колко хубаво! Моята беше починала много преди да се родя!
Аз стиснах устни, за да не изрека нещо, което би се отразило зле на мен и семейството ми.
— Кажи ми, какъв е животът на село? — продължи да разпитва рани.
— Аз… всъщност нямам представа. Извън Джанси всички жени живеят в пурда.
— О, разбира се! — изчерви се рани. — Значи ти през цялото си детство…
— Да.
— Много съжалявам!
— Но си изградих собствен свят у дома. Чрез четенето.
— О, да! Даже затворниците могат да избягат, стига да разполагат с книги!
Тук тя пак ми се усмихна и аз си казах какъв късмет имам да служа на една толкова образована кралица. Всъщност и двете бяхме имали голям късмет с бащите си.
Тази вечер, когато се прибрахме от езерото, рани ме въведе в покоите си и ме подкани да си избера едно от няколкото сарита, които изложи пред мен. Избрах красива жълта коприна, която щеше да си подхожда великолепно с кожата и очите на Ану. След това рани ми връчи цяла кошница с козметика и ми благодари от сърце за прекрасния ден.
— Удоволствието беше изцяло мое, ваше височество! — поклоних се аз.
Когато ме освободи, аз отидох право при Гопал и го помолих да изпрати даровете от рани на сестра ми.
— Но ще бъде по-скъпо от писмо! — предупреди ме той.