Купата на небесата

— Може да опитаме. Но ще е трудно да се спи в пясъчния кораб.

— Трябва да се движим, ако искаме да научим нещо.

— Така е — но почвам да се чудя какво правим, като просто се щураме наоколо. Определено не се приближаваме към опознаването на това място.

Ирма го потупа по рамото.

— Не се отчайвай. Всички следваме примера ти.

— Какво? Аз не съм начело.

Тя се ухили.

— Напротив, независимо дали ти харесва.

— Според кого?

— Приматско поведение. Не си ли забелязал? Останалите си казват мнението, спорят, но гледат теб.

— Не, не съм забелязал — изсумтя той. — Ейби и Тери ме тормозят доста.

— Защото са уплашени. Всички сме уплашени. Понякога това се изразява в гняв.

— Е, радвам се, че го спомена. — Уханието ѝ след вчерашното къпане в езерцето го разсейваше. Той усети някакво неудобство и се върна към по-общите теми.

— Виждам някои стари черти, които се появяват заради стреса. Другите призовават вътрешната си мъжественост, сякаш слагат броня. Не че и аз съм имунизиран.

— Ти не се пънеш като тях.

Клиф се подсмихна тъжно.

— Като тийнейджър се упражнявах пред огледалото да пуша и да изглеждам печен. — Ирма се засмя и Клиф се изчерви. — Сериозно. С ракови пръчици! Освен това впечатлявах гаджетата, като форсирах двигателя на светофарите.

Тя отново се засмя.

— Имал си кола с вътрешно горене?!

— Наследство. Лицензът струваше цяло състояние. Веднъж изпробвах трийсет вида слънчеви очила, за да открия точния гъзарски вид. Говорех с хора като Тери и Ейби за коли и пищови и обикновено държах бира. И… — Той я погледна. — Носех толкова тесни дънки, че топките ми бяха смачкани и имах обриви.

Ирма се разхили и се плесна по коляното.

— Това звучи толкова зле, че трябва да е истина.

— Аха. Беше малоумно и тогава, както и сега — но Тери и Ейби се преструват на спокойни, а не са.

Тя кимна.

— Понякога преструвката е толкова дебела, че можеш да я режеш с нож. Виждам как ни гледат и крият страховете си. Добро наблюдение, Клиф.

Той я погледна.

— Може би вече свикнахме да сме уплашени. Но аз не…

Тя го хвана за раменете и го целуна. Дълго. След това го пусна, отдръпна се и го изгледа равнодушно.

— Трябваше да го направя.

— Аз, виж, аз…

— Знам, че си женен. И аз съм омъжена.

— Надявам се, че не съм…

— Да си дал сигнал ли? Не, по дяволите. — Тя си пое дъх и заговори трескаво: — Ние бягаме по някакъв скапан артефакт, който не разбираме, и може да ни заловят всеки миг. Да ни убият или нещо по-лошо. Така че според мен обичайните правила не важат.

— Аз…

— Не искам да споря, Клиф. Но двамата с теб трябва да поддържаме тази група, а аз се чувствам толкова самотна, сякаш съм на ръба и трябва… по дяволите, и аз не знам какво искам да кажа.

Той се усмихна.

— И аз, но… ми харесва.

Спогледаха се продължително, оставяйки момента да набъбне.