Империя на бури

– До пътя ни остава малко повече от километър срещу течението на реката – обясни Лоркан. Тъмните му очи като че ли не се впечатляваха от Акантус и полюшващите се треви отвъд нея. – Ако искаш планът ти да проработи, е време да се подготвиш.

Тя го стрелна с остър поглед.

– Ти трябва да се подготвиш. – Лоркан вдигна озадачено вежди. Елида поясни: – Ако искаме номерът ни да мине, трябва поне... да се преструваш на човек.

Нищо в мъжа пред нея не говореше да е запазил дори късче от човешкото си потекло.

– Скрий повечето си оръжия – продължи тя – и остави само меча.

Въпреки че дори той щеше да е крайно показателен, че Лоркан не е обикновен скитник.

Тя извади една кожена връзка от джоба на жакета си.

– Вържи си косата. Така ще изглеждаш по... – Спотаената развеселеност, съчетана с предупредителните нотки в очите му, накара гласа й да заглъхне. – Цивилизован. – Събра смелост да довърши, разклащайки кожената връзка помежду им. Дебелите му пръсти се сключиха около нея и той се подчини с кисела гримаса. – И разкопчай жакета си. – Добави Елида, ровейки из въображаемия си списък с външни белези, които придаваха на човек по-безобиден вид.

Лоркан се подчини и на тази й заповед и скоро тъмносивата риза под тесния му черен жакет излезе наяве, разкривайки широките му, мускулести гърди. Така поне приличаше на отдаден на труда и умората, а не на кръвожаден воин.

– Ами ти? – отново вирна вежди Лоркан.

Елида се огледа и остави раницата си на земята. Първо съблече кожения си жакет. Макар и с чувство, че сваля пласт от собствената си кожа, после нави ръкавите а бялата си риза. Но поне без тясната й връхна дреха едрите й гърди излизаха на показ и я бележеха като жена, а не като кроткото момиченце, за което всички я вземаха. Накрая разплете плитката си и вдигна косата си на висок кок. Прическа на омъжена жена, вместо игривите разпуснати опашки на младостта.

Натъпка жакета в раницата си и се изправи срещу Лоркан.

Очите му я обходиха от глава до пети и той отново сбърчи чело.

– Големите цици нито доказват, нито крият нещо.

Бузите й пламнаха.

– Може пък да разсейват мъжете достатъчно, че да не задават въпроси.

С тези думи тя пое нагоре по течението на реката, мъчейки се да не мисли за мъжете, които я бяха опипвали с похотливи усмивки в онази килия. Но ако така можеше да прекоси реката, нямаше нищо против да използва тялото си. Мъжете и бездруго виждаха каквото си искат: млада красавица, която не настръхваше от вниманието им и говореше любезно с тях. Безобидна, симпатична, но и достатъчно незабележима.

Лоркан тръгна след нея, но я настигна и закрачи до рамото й като истински спътник, а не като обвързан с клетва придружител. Така щяха да извървят последния километър по извивката на реката.

Цвилене на коне, тропот на фургони и хорски крясъци ги посрещнаха преди самата гледка.

Ето че стояха пред него: широк, макар и видимо грохнал мост, в чиито два края се редяха опашки от фургони, каруци и ездачи. И поне двайсетина стражи в адарлански униформи наблюдаваха двата бряга, събираха такси и...