Империя на бури

Ако тръгнеха да проучват чакащите, щяха да привлекат вниманието на стражите, затова Елида използва всяка стъпка, за да ги оглежда, докато уж вървеше към края на опашката. Но го достигна без нито една находка.

Лоркан обаче й показа с очи нещо зад гърба й – пивницата, чиито стени несъмнено бяха варосани, за да се замаскират ронещите се камъни.

– Да хапнем нещо, преди да се наредим на опашката – предложи той, достатъчно силно коларят пред тях да го чуе и да извърне незаинтригуван поглед.

Тя кимна. Вътре можеше да намерят някой подходящ, а и стомахът й къркореше от глад. Само дето...

– Нямам пари – пророни тя, като наближиха светлата дървена врата.

Лъжа. Имаше златни и сребърни монети от Манон. Само че нямаше намерение да ги показва на Лоркан, независимо от клетвата му.

– Аз имам предостатъчно – отвърна сухо той.

Елида се покашля деликатно и той я стрелна озадачено.

– Няма да ни спечелиш приятели в този си вид – отбеляза тя с лека усмивчица. – Ако влезеш в пивницата с осанка на воин, ще привлечеш доста внимание.

– И с каква осанка предлагаш да вляза тогава?

– С каквато е нужно в решителния момент. Обаче... недей да гледаш на кръв.

Той отвори вратата и докато зрението й се приспособи към светлината на полилеите от ковано желязо, лицето на Лоркан наистина се беше променило. Очите му никога нямаше да придобият топлота, но по устните му се беше появила приветлива усмивка, а раменете му се бяха отпуснали – мъж, леко подразнен от дългото чакане, но доволен, че поне ще се наяде.

Изглеждаше почти като човек.

Пивницата беше претъпкана и толкова шумна, че Елида едва успя да си поръча обяд на най-близката сервитьорка. Докато се промъкваха между пълните маси, й направи впечатление, че доста погледи попадаха върху гърдите й, а оттам върху лицето й. И се задържаха върху него.

Тя потисна неприятното чувство и продължи със спокойни стъпки към масата в дъното на помещението, току-що освободена от една видимо уморена двойка.

Около масата на няколко крачки от нея беше струпана шумна компания от осем души. Елида моментално отлъчи жената на средна възраст с гръмък смях като тяхна водачка. Всички останали – красива жена с гарвановочерна коса; широкоплещест брадат мъж с ръце, големи колкото чинии; и няколко опърпани хорица – непрекъснато наблюдаваха по-възрастната жена, премерваха реакциите й и я слушаха внимателно.

Елида седна на единия очукан дървен стол, а Лоркан зае този срещу нея. Мощната му фигура привлече по един поглед от брадатия и водачката на съседната маса.

Елида ги претегли в главата си.

Преценяващи погледи. Нито свадливи, нито заплашителни. Просто измерваха новодошлия.

За миг й стана чудно дали самата Анийт не беше накарала онази двойка да освободи точно тази маса за тях. Заради точно тези погледи.