Внезапни завършеци

— Казвам се Горст. — Тиндър не виждаше защо трябва да отговаря на това. Както всичко останало, и името е нещо, което споделяш само при нужда. Тишината се проточи. Грозна, опасна тишина, нарушавана единствено от раздразнените викове на мъже и животни, които се донасяха от края на нивата. — Синът ви мляко ли носеше?

Тиндър присви очи. Това си беше изпитание. Дали да отрече онова, което този Горст вече беше видял, и да рискува да го раздразни и така може би да постави себе си и децата си в голяма опасност? Или да признае и да изгуби козата, заедно с всичко останало? Мъжът от Съюза се размърда на прага и ефеса на единия от мечовете му улови светлината и добави към нея стоманен блясък…

— Да — изграчи Тиндър. — Малко.

Горст бръкна в чантата си под острия поглед на Тиндър и измъкна дървена чаша.

— Мога ли да помоля за малко?

За да може да вдигне ведрото, Тиндър трябваше да остави брадвата, но нямаше друг избор. Напоследък като че ли все нямаше възможност за избор, също както някое листо, понесено от вятъра, което не може да избере пътя си. Това е то да си обикновен човек и войната да е пред прага ти, помисли си той.

Човекът от Съюза гребна с чашата си, задържа я над ведрото, за да се откапе, и погледна нагоре. Погледите им се срещнаха за един продължителен миг. В очите на едрия мъж нямаше нито гняв, нито презрение, всъщност нямаше нищо. Уморени очи, и мудни, и Тиндър преглътна, сигурен, че вижда смъртта си в това лице, което далеч не беше красиво. Но накрая Горст само кимна с плешивата си глава към дърветата, където надигащият се от ковачницата дим зацапваше оловносивото небе.

— Можете ли да ми кажете името на това село?

— Нарича се Барден. — Тиндър прочисти прегракналото си гърло, изпълнен с отчаян копнеж отново да сграбчи брадвата си, но не беше сигурен какво би могъл да направи с нея, без едрият мъж да забележи. — Но в него няма кой знае какво.

— Нямам намерение да го посещавам. Но ви благодаря.

Едрият мъж го погледна с полуотворена уста, сякаш мислеше да каже още нещо. След това се обърна и се отдалечи с приведени рамене, сякаш носеше някаква голяма тежест. По-голяма от всичката стомана, която носеше върху себе си. Седна върху дънера на старата ела, чието отсичане беше разказало играта на Тиндър през пролетта. Същата, която едва не беше паднала върху него, когато най-после успя да пререже стъблото.

— Какво искаше тоя? — чу той гласа на Риам в ухото си.

— Мъртвите да го вземат, не можеш ли да стоиш някъде на скрито?

Тиндър почти изплю думите, докато се опитваше с една ръка да избута дъщеря си от вратата.

Но едрият мъж като че ли нямаше никакво намерение да заповядва да вземат нито козата, нито децата му. Той измъкна някакви листове хартия от чантата си, постави ги на дънера между краката си, отпуши шишенце с мастило, топна в него писалката си и написа нещо. Отпи глътка от млякото си — всъщност от млякото на Тиндър, — погледна намръщено към дърветата, след това към небето и после към едва тътрещата се колона от коне и каруци, топна отново писалката в мастилото и написа още нещо.