Сезонът на Костите
- Автор: Шеннон Саманта
- Серия: Сезонът на костите #1
- Год: 101
- Язык: болгарский
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Сезонът на Костите». Краткое содержание книги:
Тъкмо го изрекох, когато вратата рязко се отвори и в стаята нахълта рефаимска жена - Плейона Суалоцин. Очите й огледаха първо състоянието на стаята, после мен и накрая Лорда. Без да промълви нито дума, тя му подхвърли стъклена банка. Лордът я улови с една ръка. Аз я погледнах.
Кръв. Човешка кръв. Беше обозначена с малък сив триъгълник и номер: HXIV. Незрящ 14.
Себ.
Обърнах се към Лорда. Той едва доловимо наклони глава, напомняйки ми за малката ни тайна. В стомаха ми се надигна неудържима вълна на отвращение. Изправих се, все още слаба от загубата на кръв, и се втурнах по стълбите към своя затвор.
13.Неговият образ
За първи път срещнах Ник Нигорд на деветгодишна възраст. Следващия път, когато го видях, бях вече на шестнайсет.
Беше лятото на 2056-а и ние, единайсетокласничките от елитната девическа гимназия на Кохорта III-5, навлизахме във важен период от живота си. Можехме да останем в училище още две години, през които да се подготвяме за влизане в Университета, или да напуснем и да си намерим работа. В усилията си да насочи колебаещите се директорката бе организирала цяла серия от посещения на вдъхновяващи лектори: агенти на ДОБ, медийни лица, дори виден архонтски политик - Министъра на миграцията. В онова утро на дневен ред бе медицинското призвание. Всичките двеста ученички бяхме насядали в голямата аудитория, пременени в черните си поли, бели блузи и червени връзки. Госпожица Брискин, преподавателката по химия, пристъпи към катедрата.
- Здравейте, момичета - започна. - Радвам се да ви видя толкова свежи въпреки ранния час. Много от вас изразиха интерес към кариера в областта на научните изследвания - аз не бях сред тях, - тъй че това би следвало да е една от най-интригуващите ни лекции. - Рехави аплодисменти. - Нашият
Ос г вече има зад гърба си изключително вълнуващ професионален път. - Не бях убедена в това. - През 2046 година се прехвърлил от Университета на Сционски Стокхолм, довършил е образованието си в Лондон и сега работи за СциСОНИ И, най-големия изследователски център в Централната Кохорта. За нас е чест да го посрещнем днес. - В предните редове настана развълнувано брожение. - Моля, посрещнете с аплодисменти уважавания ни лектор, доктор Никлас Нигорд.
Рязко изправих глава. Това беше той.
Ник.
Не се бе променил ни най-малко. Изглеждаше точно какъвто гo помнех - висок, благ, красив. Все още млад, макар и в погледа му вече да се усещаше бремето на напрегнатия живот. Подобно на всички сционски длъжностни лица носеше черен костюм и червена вратовръзка. Косата му бе пригладена назад с гел - прическа, популярна в Стокхолм. Когато се усмихна, отличничките изправиха гърбове.
- Добро утро, дами.
- Добро утро, доктор Нигорд.
- Благодаря ви, че ме поканихте при вас. - Той подреди книжата се със същите ръце, с които седем години по-рано бе зашил раната ми от полтъргайста. Погледът му се насочи право към мен и сърцето ми подскочи в гърдите. - Надявам се днешната беседа да ви бъде от полза, но няма да се обидя и ако задремете.
Смях сред присъстващите. Повечето посетители не се отличаваха с духовитост. Не можех да откъсна очи от него. Толкова време се бях чудила къде е, а ето че сега влизаше на крака в моето училище. Един образ от паметта ми. Той започна да описва своите изследвания върху причините за неестествеността и опита си като студент в две сционски цитадели. Шегуваше се, насърчаваше участието на публиката, отговаряше на не по-малко въпроси, отколкото задаваше. Накара дори директорката да се усмихне. Когато звънецът удари, аз изтичах навън преди всички, насочвайки се към коридора зад аудиторията.
Трябваше да го открия. Седем години се бях мъчила да проумея какво се е случило на онова маково поле. Там нямаше никакво куче. Той бе единственият, способен да ми обясни кос всъщност е оставило бледите белези върху ръката ми. Единственият, способен да ми даде отговори.
Проправих си с лакти път през група от бърборещи осмокласнички. Ето го и него, пред учителската стая, ръкуващ се с директорката. Щом ме забеляза, погледът му се озари.
- Здравей - махна ми приветливо.
- Доктор Нигорд... - Думите излизаха с мъка от устата ми. —Речта ви бе много... вдъхновяваща.
- Благодаря ти. - Ник се усмихна отново, а очите му пронизаха моите. Той знаеше. Помнеше. - Как се казваш?
Да, определено ме бе познал. Дланите ми се изпотиха.
- Това е Пейдж Махони - намеси се директорката, поставяйки ударение върху фамилията ми. Моята толкова ирландска фамилия. Огледа ме от глава до пети, спирайки се върху разхлабената връзка и разкопчаната блуза. - Да не закъснееш за час, Пейдж. Госпожица Анвил е много разочарована от твоята посещаемост напоследък.