Сезонът на Костите
- Автор: Шеннон Саманта
- Серия: Сезонът на костите #1
- Год: 101
- Язык: болгарский
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Сезонът на Костите». Краткое содержание книги:
Разговорът ми действаше успокояващо. Реших да бъда откровена; той вероятно и бездруго знаеше всичко за мен. Нашира бе информирана, че съм от Ирландия, сигурно разполагаха с цялото ми досие. Нямаше да се учудя, ако ме разпитван само колкото да провери дали ще излъжа.
- След като полтъргайстът ме докосна, започнах да сънува: един и същ сън - или поне си мислех, че е сън. - Напоих рана! с още солен разтвор. - Озовавах се сред поле с цветя. И колко по-навътре навлизах в него, толкова по-тъмно ставаше. Всяка нощ отивах малко по-далеч, докато веднъж не стигнах до сами му край. Скочих и започнах да падам. - Заех се да обработва раната с кърпата. - Падах през етера, навън от собственото си тяло. Събудих се в линейката. Баща ми каза, че съм влязла капо сомнамбул във всекидневната, а после просто съм спряла да дишам. Според лекарите съм се намирала в кома.
- Но си оцеляла.
- Да, и при това без мозъчни увреждания. Мозъчната хипоксия е един от рисковете на моето... състояние. - Не ми cе нравеше да му разказвам всичко това, но реших, че ще е по-добре да знае. Ако ме накараше да стоя твърде дълго в етера без животоподдържащи системи, мозъкът ми можеше да се увреди непоправимо. - Извадила съм късмет.
Лордът наблюдаваше как почиствам раната му.
- Искаш да кажеш, че от съображения за безопасност не влизаш твърде често в етера. Но от друга страна, изглеждай! добре запозната с него.
- Просто инстинкт - отвърнах очи аз. - Температурата ти няма да спадне без лекарства.
В известен смисъл казвах истината. Дарбата ми наистина беше инстинктивна, но премълчах, че съм я доразвила и усъвършенствала под ръководството на бос, който ме е държал на дихателен апарат.
- Този полтъргайст оставил ли ти е някакви белези?
Махнах едната ръкавица и му показах лявата си длан. Той
я огледа внимателно. Не бе обичайно за един невръстен зрящ да изживее толкова бурен сблъсък с етера.
- Предполагам, че в мен вече е имало пролука, нещо, което е пуснало етера да нахлуе - казах. - Онзи дух просто... ме разкъса.
- Така ли го усещаш? - попита той. - Че етерът навлиза в теб?
- А ти как го усещаш?
- Да оставим мен настрана. Но повечето зрящи възприемат себе си като проникващи в етера, а не обратното. Смятат, че обезпокояват мъртвите. - Той не дочака отговор и продължи. -Виждал съм това да се случва и преди. Децата са уязвими към внезапни промени в развитието си. Ако бъдат изложени на етера преди аурата им да е напълно укрепнала, могат да станат нестабилни.
Отдръпнах ръката си назад.
- Аз не съм нестабилна.
- Но дарбата ти е.
Трудно можех да споря. Вече бях убивала с духа си, тъй че не можех да се похваля с особен контрол над него.
- Права беше, че раните ми гангренясват - отбеляза Лордът, - но това е вид некроза, която засяга само нашата раса. - Изчаках да чуя какво точно има предвид. - Рефаимската некроза може да се неутрализира с човешка кръв. При хора с нормално кръвообращение едно ухапване не се отразява твърде тежко. - Той посочи към китката ми. - Половин литър от твоята кръв ще бъде достатъчен, за да спаси живота ми.
Гърлото ми се стегна.
- Искаш да пиеш от кръвта ми?
-Да.
- Какъв си ти, вампир?
- Не предполагах, че един редови сционски жител е чел нещо за вампири.
Напрегнах се. По дяволите. Само високопоставен член на синдиката би имал достъп до литература, описваща вампири или каквито и да било други свръхестествени същества. В моя случай това беше евтино книжле, „Вампирите от Воксхол“, написано от анонимен медиум. На перото на същия автор принадлежаха цяла поредица творби, компенсиращи липсата на подобни четива в Сцион. Той използваше истории, научени от отвъдното, и заглавията му включваха „Чай с тасеограф“, „Фиаското на феята“, както и увлекателното ясновидско романче „Мистериите на Джейкъбс Айлънд“. Сега ми се искаш никога да не ги бях чела.
Лордът явно прие мълчанието ми за признак на безпокойство.
- Не бой се, не съм вампир, нито каквото и да било друго срещано във вашите книги. Не се храня с плът и кръв, нито ми доставя удоволствие да ги консумирам. Просто случаят : такъв, че умирам, а твоята кръв - предвид естеството на рани те ми - може да ме възстанови.
- Не звучиш като някой на смъртно легло.
- Повярвай ми, така е.
Не исках да узнавам как бяха открили, че човешката кръв е полезна срещу тази инфекция. Дори не бях сигурна дали с истина.
- Защо да ти вярвам? - попитах.
- Защото те спасих от унижението да се правиш на шут заедно с жалката трупа на Надзирателя. Ако наистина ти трябва причина.