Сезонът на Костите
- Автор: Шеннон Саманта
- Серия: Сезонът на костите #1
- Год: 101
- Язык: болгарский
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Сезонът на Костите». Краткое содержание книги:
Усетих как студена тръпка пропълзява по ръката ми. Оставих ножа на мястото му.
Не виждам защо трябва ти помагам. Последния път не беше особено благодарен.
- В замяна ще забравя, че искаше да ме убиеш.
Старинният часовник на пода тиктакаше в такт с пулса ми.
Накрая извърнах глава през рамо. Той ми отвърна с поглед, по който светлината бавно чезнеше. Бавно прекосих стаята и сложих предметите върху нощното шкафче.
- Кой ти причини това?
- Ти знаеш. - Лордът стисна челюсти и опря гръб на таблата на леглото. - Достатъчно си проучила.
- Емит.
-Да.
Потвърждението накара кръвта ми да се смръзне. Работейки мълчаливо, смесих в купата солта и водата. Лордът ме наблюдаваше. След като напоих и изцедих една от кърпите, се наведох към дясното му рамо. Видът и миризмата на раната ме накараха да отскоча назад.
- Гангренясала е - казах.
Раната бе потъмняла и сълзяща, с противен сивкав цвят. Кожата наоколо пареше като въглен. Предположих, че температурата му вероятно е два пъти по-висока от човешката - толкова висока, че я усещах дори през ръкавиците. Плътта край ухапаното започваше да умира. Нуждаех се от антипиретик, но нямах хинин - средството, с което Ник най-често преборваше треската. Беше лесно да се изнесе от кислородните барове, където го използваха за флуоресценция, но се съмнявах, че ще го открия тук. Солният разтвор и доза късмет трябваше да стигнат. Изцедих кърпата върху раната. Мускулите на ръката му се втвърдиха и сухожилията изпъкнаха.
- Съжалявам - изплъзна се неволно от езика ми. Той не се бе съжалил, когато гледаше как ме дамгосват, нито когато Себ умираше. Изобщо не съжаляваше за нищо.
- Говори - прозвуча гласът му.
- Моля? - изгледах го аз.
- Изпитвам болка. Малко разсейване ще ми дойде от полза.
- Все едно те интересува нещо, което бих могла да кажа. -Думите отново излязоха, преди да успея да ги спра.
- Напротив. - Звучеше дяволски спокоен, предвид на състоянието, в което се намираше. - Интересува ме с какъв човек деля жилището си. Знам, че си убийца - аз се напрегнах, - но все трябва да имаш и други качества. Ако ли не, значи дълбоко съм сбъркал, спирайки избора си на теб.
- Не съм те молила да ме избираш.
- И все пак го сторих.
Продължих да промивам раната, натискайки малко по-силно от необходимото. Не виждах причина да бъда внимателна с него.
- Родена съм в Ирландия - казах, - в град, наречен Клонмел. Майка ми беше англичанка, избягала от Сцион.
Той кимна едва и аз продължих:
- Живеех с баща си и неговите родители в Голдън Вейл22, в южния земеделски район. Там беше прекрасно. Нищо общо със сционските цитадели. - Изцедих кърпата и я накиснах отново. - Но после Ейбъл Мейфийлд стана алчен. Обърна взор към Дъблин. Тогава настанаха бунтовете. Клането на Мейфийлд.
- Мейфийлд - рече Лордът, поглеждайки през прозореца. - Да, помня го. Неприятен тип.
- Познаваш ли го?
- Познавам всеки сционски лидер от 1859-а насам.
- Но това би означавало, че си поне на двеста години.
-Да.
- Отначало мислехме, че сме в безопасност - продължих, запазвайки самообладание, - но в крайна сметка насилието се разпространи и на юг. Трябваше да се махнем.
- Какво е станало с майка ти? - обърна са той към мен. -Не я ли взехте с вас?
- Почина. Разкъсване на плацентата. - Аз изправих гръб. –Е, къде е следващото ухапване?
Той разтвори ризата си. Раната преминаваше през целия му гръден кош. Не можех да преценя дали е причинена от зъби, нокти или нещо друго. Когато капнах вода върху раздраната кожа, мускулите му се напрегнаха.
- Какво стана по-нататък?
Значи не бях чак толкова отегчително човешко същество.
- Преместихме се в Лондон, когато бях на осем - продължих.
- По собствено желание?
- Не. Баща ми беше мобилизиран от СциСОНИ същата година. - По мълчанието му предположих, че съкращението му е непознато. - Сционската специална организация за научни изследвания.
- Знам какво означава. Защо са го привлекли?
- Беше съдебен патолог. Често работеше за ирландската полиция. С помощта на такива като него Сцион искаше да открие научно обяснение за ясновидството. И за това защо духовете остават след смъртта. - В гласа ми прозвуча горчивина, която дори аз самата долових. - Той смята, че това е болест. Че може да бъде излекувана.
- Значи не е знае за твоята дарба?
- Как би могъл? Той е незрящ.
Лордът остави последното без коментар.
- По рождение ли я имаш? - попита след секунда.
- Не напълно. Можех да усещам аурите и духовете от много малка. А после бях докосната от полтъргайст. - Поспрях, за да избърша чело. - Още колко време ти остава?
- Не съм сигурен. Солта забавя неизбежното, но не задълго. - Каза го така, сякаш не се отнасяше за него. - Кога разви способността да отделяш духа от тялото си?