Тайната на Ботичели

Огромно чувство на вина.

Най-сетне влязохме в пристанището. При по-близък оглед Неапол се оказа не толкова бляскав, колкото изглеждаше отдалече — къщите не бяха чак толкова бели, подробностите не бяха чак толкова красиви. Към нас се приближи някакво джудже, за да завърже лодката ни. Капитанът му подхвърли монета и то я захапа за проба. След това помогна на всички ни да се качим на брега. Когато кракът ми стъпи на твърда земя, ми идваше буквално да падна на колене и да я целуна — толкова бях щастлива да се отърва от морето. Всъщност желанието ми почти щеше да се осъществи, защото краката ми изведнъж започнаха да се държат крайно необяснимо — земята под тях внезапно стана незначителна и неравна, а тялото ми се залюля, като че ли все още бях в открито море. Не ми помогнаха и оковите на левия ми крак. Оттам нататък двамата с брат Гуидо бяхме принудени да провлачваме единия си крак по най-странен начин, завързани заедно като в една от игрите на Белтейн. Ала моята така наречена изгора не стори нищо, за да ми помогне — помогна ми капитанът. Той ме стисна за лакътя и поясни:

— Сушава болест. Скоро ще мине.

А после тримата заедно се отправихме към града и улиците ни прихлупиха.

И изведнъж шумът беше навсякъде. Викове и крясъци. Същинска дъга от цветове. Поех с гърди стотици различни ухания. Всичките ми сетива преживяха едновременна атака. Неапол се оказа несравним с местата, където бях ходила. Имах чувството, че съм се озовала в арабски пазар.

Още с първите си стъпки бяхме непрекъснато нападани и от цигани, и от местни. Улиците приличаха на кааби с крещящите си търговци, които, подобно на ястреби, се втурваха към нас, за да продават пъстрите си стоки — храни, мъниста, риба. На една сергия зърнах дори колекция от човешки черепи, вторачени призрачно към минувачите. Видях също така и влачещи краката си синджири с роби, оковани също като нас, красиви момичета, вързани с въже, мускулести мъже и слугини — всички до един предлагани за продан. И веднага разбрах, че такава съдба ще сполети и нас, ако не се харесаме на дон Феранте. Този град бе царство на беззаконието — шумен, заплашителен, свърталище на крадци. Едновременно с това всички жители ни прегръщаха и ни канеха в дюкяните си, а даже и в домовете си. По едно време капитанът ни поведе към един мрачен вход и купи оттам мях вино за една монета. След като се изредихме да пием от него (както и можеше да се очаква, брат Гуидо отказа), аз се огледах. В една-единствена стая се блъскаше цялото семейство — шестима плюс бебе, заедно с покъщнината — легло, огнище, гърне.