Тайната на Ботичели
- Автор: Фиорато Марина
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Тайната на Ботичели». Краткое содержание книги:
— Точно така — кимна капитанът, а след като забеляза изражението ми, добави: — Ама вас какво ви е грижа? Нали вие сте живи, а? Единственото, което знаете за Берело, е, че той ви удари по главата.
— Да, ама… той е ваш приятел… беше… ваш приятел, нали така?
— Е, плавали сме заедно двайсетина години, но да знаете, че приятелите са лукс, на който могат да се радват само богатите. Ако сега дон Феранте ми плати добре за вас, може би и аз вече ще разполагам с някоя друга жълтица, за да си купя двама-трима приятели.
— Ама… — не довърших. Погледнах към все така спящия монах. Познавах го не повече от двайсетина дена, а не от двайсет години. И въпреки това бях сигурна, че никога не бих го изоставила. От друга страна, като че ли нямаше никакъв смисъл да споделям тези свои виждания с капитана. Вместо това реших да се опитам да разбера какво точно знае. — Тези ваши кораби са чисто нови, а? За какво са ви толкова много, а? Знаете ли?
Той се изплю през борда със завидна прецизност и отсече:
— Не, не знам. Просто ми платиха да докарам една флота на дон Феранте.
— И това е единственото, което знаете?
— Не ми плащат да знам повече. Но пък знам едно, което е много важно — колкото по-малко знаеш, в толкова по-малко неприятности се забъркваш.
Тук бях напълно съгласна с него, но не можех да не изпитам известно разочарование, че той не успя да ми каже нищо повече за целта на тази огромна нова флота. Огледах се. Оказа се, че докато сме си бъбрели с капитана, лодката е доближила още повече брега. Вече виждах много повече детайли от крайната ни цел — лимонови дървета със слънчево ярки плодове и тъмнозелени, лъскави листа, купища рибарски мрежи, съхнещи под слънчевите лъчи, проблясващи като диаманти пръски вода. Бях наясно, че вече не ни грози непосредствена опасност, тъй като подобен безскрупулен тип като капитана би ни пазил като зениците на очите си, докато не получи възнаграждението си. Затова си позволих да се насладя на всичко около себе си — на деня, на гледката, на новите си надежди.
Но ако трябва да бъда напълно честна, огънят, който всъщност топлеше сърцето ми, бе целувката, която ми дари брат Гуидо. Дори тогава да бях на ръба на смъртта, това пак щеше да бъде най-щастливият миг в моя живот. В онзи момент разбрах, че той всъщност все още не принадлежи изцяло на Бога — поне засега. И че наистина имам основания за надежди. Дадох си сметка също така, че никога до този момент не съм знаела що е това да искаш само един мъж и никой друг. Не казвам, че работата ми не ми е била приятна — така де, добрата врътка си е добра врътка, но що се отнася до сърцето ми, до този момент то никога не бе вземало участие в активността на тялото ми. А снощи имах усещането, че то завинаги ще спре да бие. Оказа се, до този момент то изобщо не е биело. И едва сега бе истински живо и готово за всичко, което би могла да му поднесе съдбата — стига само завинаги да бъдем заедно.
Погледнах отново към моята спяща любов и изведнъж изпитах страх от събуждането му. Дали ще помни, че ме е целунал? Какво ли ще каже? И сякаш с мисълта си го бях събудила, той се размърда, простена и се изправи седнал, примигвайки под яркото слънце. Очите му бяха така изгарящо сини като небето над нас, зениците му — миниатюрни топлийки, а когато погледна към мен, веднага разбрах, че си спомня, защото моментално почервеня, като че ли го бяха топнали във врящо масло. Разбрах също така, че и аз се изчервих като домат.
Капитанът ни огледа весело, без да пропусне нищо, и го поздрави:
— Добро утро, братко!
— Къде сме? — примигна още веднъж брат Гуидо.
— Съвсем близо до пристанище Неапол — показа с жест капитанът. — Всъщност, моят роден дом. Сега, след като се събудихте, смея да се надявам, че ще ми окажете помощ в гребането, тъй като снощи се показахте като много добър гребец. Бих помолил и изгората ви, но пък с нея си побъбрихме много добре, а освен това не ми изглежда особено силна. За съжаление от известно време се въртим в кръг.
Едва сега започнах да оценявам капитана. Оказа се, че не е лишен от остроумие, макар да нямаше състрадание. На фона на обруленото му от ветровете лице очите му изглеждаха дребни и студени като на риба. Въпреки топлината на слънцето потреперих, защото си дадох сметка, че в мига, в който престанем да му бъдем изгодни или ако не получи очакваната цена за нас, животът ни вече няма да струва нищо.
Брат Гуидо предпочете да не се хваща на въдицата му. С неразгадаема физиономия пое греблото и започна безмълвно да гребе. И толкова продължително мълча — с изключение на кратки въпроси относно посоката и скоростта на гребане, до един адресирани към капитана — че аз веднага схванах, че нещо никак не е наред. Не желаеше нито да ме погледне, нито да ме заговори. Въздъхнах. Това им е най-лошото на тези религиозни типове, а след като го бях опознала достатъчно добре, би трябвало да го очаквам от него.