Тайната на Ботичели
- Автор: Фиорато Марина
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Тайната на Ботичели». Краткое содержание книги:
Неаполитанският диалект бе за мен почти неразбираем, особено на фона на стотиците яркопъстри папагали, които крещяха от всички страни. Стори ми се, че песента е за „охлюви“, обаче си дадох сметка, че не може да е така.
— За какво пеят? — обърнах се към капитана.
— За един рогоносец — бе краткият отговор. (Знаех какво е това — когато дадена жена се чука с друг мъж зад гърба на съпруга си.) Капитанът изобрази странен знак с показалеца и кутрето си, като ги изпъна, а останалите два пръста сви и задържа с палеца си. — Тук обичаме да си служим със знака на дяволските рога, защото той пази от злини — добави.
Започнах да се оглеждам и наистина забелязах почти всички да правят този знак — от почернените вдовици, които бяха по-ниски и от тревата, свлечени до рушащите се зад тях стени, до маслинооките деца, които си играеха с пумпали в прахоляка. Забелязах също, че когато брат Гуидо ги видя, започна да се кръсти като обезумял. Така знакът на Бога отричаше знака на Дявола, като че ли искаше да прогони подобни езически вярвания. Усмихнах се на монаха, но в замяна не получих нищичко. Затова реших да се обърна отново към капитана:
— А какви злини по-точно очакват?
— Каквито и аз. Надявам се, че когато се оженя, жена ми няма да ми слага рога!
Нямах желание да му пожелавам щастие в бъдещия му семеен съюз, ала тъй като брат Гуидо категорично отказваше да ми говори, предпочетох да продължа разговора с капитана:
— Значи не сте женен, така ли? — престорих се на изненадана.
— Не съм. Но ако толкова много държиш, ще взема теб, захарче. Ако дон Феранте не пожелае да смуче от сладостта на циците ти, аз нямам нищо против.
Погледнах го с неприкрита омраза, вече съжалила, че въобще си направих труда да говоря с него. Но той само се изсмя.
— Стига де! Не можеш да ме мразиш чак толкова много! Все пак в лодката ти се събуди първа, нали? Значи, ако толкова ме мразеше, просто можеше да ме бутнеш във водата и да се отървеш от мен веднъж завинаги.
Хиляди дяволи! Ето какво трябваше да направя наистина! Мамка му и хиляди пъти мамка му!
Обаче той забеляза изражението ми и се ухили още по-широко.
— Е, защо не го направи? — подхвърли.
— Защото не се сетих — отговорих съвсем честно.
Той пак се изсмя и отбеляза:
— Е, поне си честна.
Погледнах към брат Гуидо, за да проверя как ще реагира на тази размяна на реплики — на спокойното обсъждане на убийство. Обаче той се бе затворил в черупката си така, както и прословутият охлюв от песента. Забелязах го как прехвърля мънистата от броеницата си, докато вървим, а устата му непрекъснато пелтечи някакви молитви. Хммм… Нищо чудно да се опитва с молитви да прогони вкуса от устните ми по неговите. Е, късмет, братко! Защото целувката на Кики не се забравя толкова лесно, ако не знаеш. Сърцето ми се изпълни с тъга — в мига на смъртна опасност от нас нямаше по-близки на света, а сега, въпреки че бяхме оковани заедно, от нас нямаше по-далечни.
Запровирахме се през пороя от бързащи за някъде граждани. Не можех да не ги забележа колко са дребни. Изглеждаха не по-големи от джуджето на кея, което бе завързало лодката ни, а освен това бяха мургави и с черни коси — не като високите и стройни като тополи руси хора от севера. Беше ми трудно да си представя как бледата като перла дама от „Пролетта“ би могла да избере да живее сред подобни хора — разликата между тях беше от небето до земята. Както между тях и мен. Гледах отвисоко на тях — и в прекия, и в преносния смисъл на думата.
Но Неапол бе и място на противоречията. Защото колкото бяха стените, надраскани с груби рисунки подобно на първобитните пещери, или изписани с думи, които караха дори и мен да се изчервя, толкова бяха и нишите със статуи на Дева Мария и разни други светци. Подобни параклиси можеха да бъдат видени на всеки ъгъл — всеки от тях почистен и уважаван, с отлично подредени цветя и поддържани свещи. Забелязах също така, че наред с разнообразните стоки, които търговците предлагаха по улиците, с илачите на аптекарите, странните телесни части и откраднатите вещи, се виждаха стотици сцени от Рождество, издялани от дърво — някои от тях боядисани, други съвсем обикновени, но всяка от тях истински образец на изяществото и майсторлъка. Очевидно те бяха една от местните забележителности. Неапол действително бе град на контрастите, град, в който порокът и вярата вървяха ръка за ръка. Също като брат Гуидо и аз — набожният и безбожникът, събрани по силата на случайността, напредващи заедно въпреки или именно заради различията си.