Вестителят на бурята

Те обаче нямаше да го забравят.

Насили се да седне, като потискаше гаденето и преглъщаше жлъчката. Постепенно стаята спря да се върти и той свали крака от леглото. Чия беше тази стая? На Лилит? Или на Меган? Нямаше значение — всички стаи на курви изглеждаха еднакво.

Навлече бричовете си и доста се затрудни, докато закопчае токата на колана. В стаята нямаше вода да се измие, нито чаша вино да си накваси гърлото, но така беше в бардаците: на влизане получаваш само усмивки, а на излизане няма кой дори да те напсува.

Тръгна тромаво по стълбите, без да обръща внимание на натъркалялите се по тях мъже. Не поглеждаше към другите клиенти, които също се опитваха да излязат незабелязано. Не че го беше срам. Идваше тук твърде често, за да се срамува. Напоследък май не се срамуваше от нищо, което вероятно бе и причината Бастиян и Фридрик да го изберат за тази работа.

На улицата беше студено и доста оживено за такъв ранен час. Някакъв търговец доста шумно предлагаше плодове от смърдяща сергия точно пред бардака, но Мерик нямаше пари за храна. А и ако не идеше скоро при Палиен, гладът щеше да е последният му проблем.

Спъна се няколко пъти, още изтощен от гуляя. Не че беше особено забавно — преспа на пияна глава с една-две жени, останалото време прекара в ступор. Все пак успя да изкара няколко дни, без да се тресе от страх. Подобна услуга не можеше да се заплати нито със сребро, нито със злато.

Някак успя да стигне до бордеите на Северната порта. Отрепките там сякаш очакваха появата му и се отдръпваха от пътя му.

Гилдията разполагаше със стотина сигурни къщи из целия град, а Мерик Райдър се радваше на привилегията да знае поне няколко от тях. Тази, в която щеше да се срещне с Палиен, не беше от най-хубавите. Беше триетажна, построена на ъгъла на улицата. На колко ката се спускаше надолу в мръсотията и каналите, Мерик не знаеше и не искаше да разбира.

Преди да почука, вратата се отвори с проскърцване и през пролуката надникна едър мъж. Мерик го позна — беше един от биячите, които го отърваха пред порутения параклис. Той помнеше лица, особено лицата на онези, които са го спасили от наръгване и после са го влачили за врата през целия град.

Мъжът не каза нищо, отвори вратата и му кимна да влезе.

Вътре беше достатъчно тъмно някой да се спотайва с нож в ръка, но Мерик вече бе минал през това в леговището на Боло, вече се бе изправил срещу тъмното — и оцеля. Пък и ако Гилдията го искаше мъртъв, щеше да лежи на улицата с размазана глава или да плава по Сторуей с прерязано гърло. Така че нямаше от какво да се страхува. Поне се надяваше.

Малка, осветена от свещ стая сякаш го приканваше в мрака. На прага ѝ обаче увереността му се изпари, защото видя Палиен.

Висок, слаб и атлетичен, с фризирана коса и напомадени мустаци, както винаги. Мерик го беше срещал няколко пъти и бе попадал под влиянието на чара му, което беше странно, защото обикновено той бе чаровникът. Опитът го беше научил обаче, че Палиен е много опасен, и тъкмо затова не очакваше тази среща с нетърпение.