Ти, който не си за мен
- Автор: Поттер Александра
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Ти, който не си за мен». Краткое содержание книги:
— Какво е това?
С периферното си зрение го виждам как взема едно от списанията, отваря го и се смръщва.
— Правила си някакъв тест…
И тогава ми просветва. Открил е онзи тест! Изчервявам се.
— О, това ли? — отвръщам с най-небрежния си тон, като измъквам списанието от ръцете му. Вчера сигурно щях да го оставя да го прочете, а после да се посмеем заедно. Обаче днес…
И съвсем случайно, отново с периферното си зрение, зървам спиралата — на леглото ми е. Хвърлям се към нея.
Обаче днес има нещо различно. Вече не се чувствам по същия начин.
— Поредните глупости! — отсичам, хвърлям списанието в кошчето и грабвам чантата си. — Да тръгваме!
Когато пристигаме, купонът е вече във вихъра си. Казвам „вихър“, макар че всъщност са купища хора, които стоят прави, пият водка мартини и говорят за телевизия. И като казвам „говорят за телевизия“, нямам предвид, че обсъждат кой ще спечели „Танцувай с мен“ — дискутират пасивите и активите на продукциите си, ескалиращите си бюджети и гледаемостта на предаванията си.
Става ясно, че с изключение на мен всички са в телевизионната индустрия и макар че докато пътувахме насам, си представях нещо бляскаво, оказва се, че събитието е всъщност скучновато. Дотолкова, че на някакъв етап, опитвайки се да следя разговора за програмните схеми, се улавям, че се отнасям и се питам кога ще си тръгваме. И ми се налага да си напомня, че съм в Ню Йорк и на шикозен телевизионерски купон с Нейт. Само преди няколко месеца щях да си мечтая за това, а сега искам да се прибера вкъщи, да си облека пижамата и да се свия на дивана, гледайки Опра. Срамота, Луси!
Насилвам се да се концентрирам върху разговора.
— Та както казвах, всичко се свежда до почтеността — нарежда Брад, нисък мъж с бляскав костюм, който упорито се опитва да сложи ръка на кръста ми под претекст, че ме избутва от пътя на сервитьорите, а после я задържа малко по-дълго от нормалното. Не че Нейт забелязва нещо. Той е твърде зает да си прокарва концепцията за новото шоу.
— Абсолютно! — кима с блеснали очи той.
Хайде стига, бе! Че той говори за някаква си тъпа телевизионна игра, а не за спечелил множество награди документален филм!
— Ако ме извините… — изричам учтиво, опитвайки се да се измъкна от ръцете на Брад.
— Че защо? Какво си направила? — хили се той, адски доволен от чувството си за хумор.
— Вечният шегаджия! — бърза да му се мазни Нейт.
— Е, няма защо! — скромничи Брад. — Я сега вие двамата ми кажете как се запознахте?
— В Италия — отговарям аз. — И двамата учехме изобразително изкуство. — При спомена за Венеция нещо в мен потрепва.
— О, така ли? Значи ти си художничка?
За момент само зяпвам, сащисана от въпроса. А после бавно отговарям:
— Бях за известно време.
— А после осъзнала, че е крайно време да заживее в истинския свят и да си намери истинска работа — допълва през смях Нейт.
Думите му ме ужилват, но все пак събирам сили да се усмихна и промърморвам:
— Нещо подобно.
Обаче някъде дълбоко в мен нещо внезапно се пречупва и при първата появила се възможност се измъквам с извинението, че ми се налага да посетя тоалетната, като ги оставям да се смеят дружно.
Веднъж освободила се от тях, отивам към другия край на стаята. Купонът се провежда в един удивителен хамбар в Трибека — само тухла и открити тръби и супермодерна мебелировка, разхвърляна тук-там като произведения на изкуството. И като споменах изкуство, на стените зървам няколко възхитителни творби, безсъмнено оригинали. Както разбрах от Нейт, собственикът е някаква много голяма клечка в света на телевизията — което, разбира се, не ми говори абсолютно нищо, освен че работата в телевизията очевидно прави хората много богати.
След няколко неуспешни опита да се слея с тълпата, което ме кара да осъзная, че всички като че ли говорят на друг език, а аз не го владея, се озовавам на балкона и започвам да си бъбря с един от сервитьорите. Той се казва Ерик и се похвали, че свирел на китара в някаква хеви метъл банда. След двайсет минутен разговор, през който той ми разказва за последния им концерт в някакъв нощен бар и как едва бил издържал до високоговорителите, сервитьорът ми казва, че трябвало да отиде да сервира канапетата, а аз решавам все пак да се отбия до тоалетната.
Този път е наистина, тоест, наистина ми се налага да посетя въпросното място. Вратата е незаключена и аз я бутвам. Вътре заварвам двама мъже с гръб към мен, единият от които е приведен над мивката. Повече от ясно е, че смърка кока, защото в мига, в който влизам, той скача. Оказва се Брад. А с него — за моя огромна изненада — е Нейт.