Ти, който не си за мен
- Автор: Поттер Александра
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Ти, който не си за мен». Краткое содержание книги:
— Но рисуването не ти ли липсва?
— О, всеки ден — прошепвам, преди да съм успяла да се спра. — Но може би е за добро — побързвам да добавя и още докато изричам тези думи, си давам сметка, че всъщност се опитвам да го убедя в това. Или по-скоро — да убедя себе си.
Вдигам глава към него. Присвил очи, той ме наблюдава и очевидно изучава. Което ме притеснява дотолкова, че подхвърлям:
— Защо не отидем да погледаме нещо от Ротко? — И се отдалечавам бързо от Дали.
— Мисля, че трябва да следваш мечтите си — изрича накрая той. — Ако сърцето ти наистина е отдадено на рисуването, само работата в галерия никога няма да може да ти донесе щастие!
Изпитвам нужда да се защитя и подхвърлям:
— Работата в галерията наистина много ми харесва!
— Да, знам, не исках да… — опитва се да се извини той. — Съжалявам. Мисля, че прекалих със съветите.
Сега е мой ред да се извиня.
— О, нищо подобно! Вината е изцяло в мен! Аз просто съм много докачлива! — Усмихвам се неловко. — Както и да е. Все още не мога да повярвам, че си идвал тук и все още не си видял никакво изкуство!
— Гледал съм филмово изкуство — отбелязва с равен тон той.
Това ме кара да се закова на място. Всъщност не бях поглеждала на нещата от този ъгъл.
— Значи си фен на филмовото изкуство, така ли? — питам.
— Донякъде — усмихва се той. — В момента съм студент по филмово изкуство в Нюйоркския университет.
Насочваме се към съседната зала, а аз го поглеждам косо и отбелязвам:
— Сериозно? Звучи много интересно.
— Така си е — кимва той. — Факултетът много ми харесва.
— Виж ти! — поглеждам го с нови очи, а после го подкачам: — А не си ли малко старичък за студент, а?
— Може би. Поне в традиционния смисъл на думата — кимва той. — Но според мен никога не е късно да научиш нещо ново. Остаряваш едва тогава, когато нещата около теб престанат да ти правят впечатление, когато вече нямаш желание да се учиш и да изследваш света около теб…
И докато говори, лицето му постепенно се оживява и това ми напомня за някой друг.
— … особено когато е свързано с нещо, без което не можеш. За мен това нещо са филмите. — Ухилва се и продължава: — Аз постъпих точно обратното на теб. От колежа започнах директно работа в едно списание. Вземах интервюта от филмовите звезди. Работата наистина ми харесваше. Запознах се с доста знаменитости, непрекъснато ходех по коктейли, вземах интервюта… Между другото, все още продължавам да работя за това списание, макар и на свободна практика. Съвсем наскоро записах едно интервю за техния уебсайт — с Анджелина Джоли.
— Хайде бе!
— Ето че най-сетне събудих любопитството ти, а? — разсмива се той. — Всъщност не беше с нея, а с един удивителен нов мексикански режисьор. Но ако ти бях казал неговото име, надали щях да произведа същия ефект върху теб!
— Е, кой знае — възроптавам престорено аз.
— Ти интересуваш ли се от филми? — поглежда ме с интерес той.
— Разбира се. Кой не обича филми!
— Тогава кой е любимият ти режисьор?
Сковавам се. Мозъкът ми е като бяло платно.
— Ами… — Не знам името на нито един режисьор, нали? О, боже! Не може да не знам! Хайде, бързо! Мисли! — Скорсезе! — изстрелвам в един момент. Това е първото име на режисьор, който ми идва наум. И всъщност единственото.
— Браво, бе! — възкликва впечатлен той. — Никога не бих те определил като любителка на Скорсезе!
Заливат ме едновременно облекчение и невероятно задоволство.
— Кой негов филм ти харесва най-много?
— Ами… те са толкова много… — изричам неопределено. — Така де, трудно ми е да определя кой ми харесва най-много… — Надявам се да оставя нещата на този неясен етап, обаче той продължавала ме гледа с интерес.
Чака отговора ми.
По дяволите!
Започвам да ровя отчаяно в онова чекмедже от мозъка ми, на което пише „Филми“, обаче то се оказва пълно само със сладникави телевизионни сериали с Дженифър Анистън и няколко много лоши чужди филми, които едно отдавна забравено гадже ме караше да гледам с него. Добре де, забрави го този. Опитай се да направиш някаква асоциация! Скорсезе е мъж. При това италианец…
— „Кръстникът“! — провиквам се триумфално. Ето видяхте ли? Знам нещо!
— Той е на Копола — отбелязва усмихнато Адам.
Триумфът ми се оказва кратковременен.
— Така ли? — сконфузвам се не на шега аз.