Ти, който не си за мен
- Автор: Поттер Александра
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Ти, който не си за мен». Краткое содержание книги:
Всичките до един от Нейт.
ДОБРЕ ЛИ СИ?
ОБЕД Е. КЪДЕ СИ?
СЪЖАЛЯВАМ, СКЪПА! ДЪРЖАХ СЕ КАТО ИДИОТ. ОБАДИ МИ СЕ!
ХЕЙ, КРАСАВИЦЕ, ОЩЕ ЛИ МИ СЕ СЪРДИШ? ОБИЧАМ ТЕ!
ОК, ОЧЕВИДНО НЕ ТИ ТРЯБВАМ. АКО ИСКАШ ДА ПОГОВОРИМ, ЗНАЕШ КЪДЕ СЪМ.
6 ВЕЧЕРТА Е. КЪДЕ СИ, ПО ДЯВОЛИТЕ? НЯМАМ ВРЕМЕ ЗА ПОДОБНИ ИГРИЧКИ. ПРЕСТАНИ ДА СЕ ДЪРЖИШ КАТО ДЕТЕ!
И докато текстовите съобщения се редят едно след друго, все едно наблюдавам началото на една връзка — учтив и приятелски тон, средата — лудата любов, и края — гняв и досада. Емоциите ми следват същата парабола. Започват с приятно усещане и облекчение, когато си казвам: „Боже, не е ли чудесен?!“, но към момента, когато стигам до есемес номер шест, съм изпълнена с бяс и възмущение.
„С което ставаме двама“ — констатирам тъжно, докато слушам едно от ядосаните му гласови съобщения.
Веднага му се обаждам.
— Защо не си вдигаш телефона? — пита той в мига, в който включва.
Настръхвам.
— Просто го изключих. Бях в „МОМА“.
— Цял ден?! — възкликва изумено той.
„Нямах никакви други планове“ — ще ми се да му отговоря, но в името на мира между нас изричам:
— Няма значение. Съжалявам, че съм пропуснала обажданията ти.
Кратка пауза, а после:
— Да, аз също съжалявам — отговаря, вече доста поомекнал. — Е, как беше в „МОМА“?
— Невероятно! — възкликвам щастливо, а после се овладявам. Не искам да звуча така, сякаш съм прекарала един прекрасен ден. — Имам предвид, че платната там са невероятни, а не денят ми.
— Липсваше ми — отбелязва кисело той. — А аз на теб?
— Разбира се! — гласи автоматичният ми отговор. Само че сега, докато изричам тези думи, осъзнавам, че той изобщо не ми е липсвал. Ако трябва да бъда честна, нито веднъж не се сетих за него. Но това е само защото бях обградена от тези изумителни платна и защото изгубих представа за време. Няма нищо общо с Адам.
Адам ли? Името му ме изненадва не на шега. От къде на къде пък сега се сетих за него? Какво общо има той с каквото и да било?
— Е, кога смяташ да се връщаш вкъщи? — пита Нейт, прекъсвайки мислите ми.
Изпълвам се с топлина. Значи вече отново сме заедно. Просто една глупава кавга. Нищо повече.
— Ами тъкмо се бях запътила към квартирата. Трябва да нахраня Джени и Саймън.
— Джени и Саймън ли?
— Кучетата на съквартирантката ми — пояснявам, досещайки се, че той не знае нищо за тях, тъй като никога не е идвал в квартирата ми. — Тя днес е на някакъв курс и ще се прибере много късно.
— Окей. Ами… един друг продуцент, мой приятел, организира нещо съвсем скромно. Няколко питиета и няколко хора от телевизията…
Няколко хора от телевизията ли? Настръхвам от вълнение.
— … та се питах дали не би искала да дойдеш с мен.
— Звучи приятно — чувам се да казвам.
— Радвам се — отбелязва доволно той. — Кажи ми адреса си. Ще мина да те взема след час.
Един час. Шейсет минути. Три хиляди и шестстотин секунди.
Само толкова?
Да хукна към нас, да взема на бегом трите етажа, задъхвайки се, да нахраня кучетата, да ги поразкарам около блока и едва да не ги задуша до смърт, дърпайки ги да не душат стълбовете. После да скоча под душа, да си обръсна краката, да ги нарежа като панделки, да се ексфолирам и хидратирам, да си изсуша косата, да пробвам новия си суперстягащ балсам за коса, да си дам сметка, че суперстягащият балсам е пълна порнография, поради което да си вържа косата. След това да си сложа грим, като се опитам да си направя опушени сенки като в едно списание, накрая да изглеждам така, сякаш съм изкарала три рунда с Мики Рурк, да изтърпя агонията на въпроса какво да облека, а после да бъда принудена да навлека единственото нещо, което не е много омачкано.
Накрая да се втурна из апартамента, за да подредя, после да се откажа от подреждането и да натъпча всичко под леглото или зад дивана, да подскоча до тавана, когато звънецът звънва, да се паникьосам, да си поема дълбоко дъх и да посрещна Нейт с напълно спокоен и ведър вид.
— Изглеждаш добре — отбелязва одобрително той, когато влиза и ме целува. А после отскача назад, когато Саймън и Джени се втурват да го посрещат, размахвайки опашки.
— Не се страхувай, много са милички — отбелязвам усмихнато, когато забелязвам уплахата му.
— Просто току-що ми донесоха тези панталони от химическото, това е. — Привежда се и бръсва няколко кучешки косъмчета от панталоните на костюма си там, където животните се бяха отъркали в него. Мислейки си, че той се навежда, за да я погали, Джени го близва гальовно с език по бузата. — Олеле! — дръпва се рязко той. — Това е отвратително!